Читать «Хоризонти» онлайн - страница 204

— Даг? Имаше огромна злина във формата на прилеп… Летеше… Ние я уцелихме! — Тя спря и преглътна. — Уит я уцели, можеш ли да си представиш? А пък твоите щитове действаха! Значи нещастните мишки не са умрели напразно… — Тя вдигна ръка към врата си, за да напипа ореха. — Най-хубавият подарък за рожден ден.

— Точно така, Искрице. — Най-сетне я притисна до себе си, а на нея не й беше приятно, както обикновено, защото върна спомена за някакъв кошмар. Заспала ли беше? Да не би да бе изпаднала в безсъзнание?

— Знаех си, че не е възможно да си мъртъв. Прекалено вбесен беше, за да си позволиш да умреш, а после онези противни глинени прилепи те понесоха отвъд хребета. — Тя се опита да се измъкне от прегръдката му и седна. — Вечер ли е? Беше сутрин, да не би да съм спала през целия ден? Не ми е добре. Да не би да съм припаднала? Защо съм покрита с пръст? Косата ми… — Пръстите й напипаха кални буци и нещо дълго и лепкаво, което тя едва успя да извади от къдриците си. Беше дебел червей. Тя го хвърли на земята. Гадост! — Да не би Уит да ми е завирал червеи в косата, докато съм спала? Ще му дам да разбере… — Тя опипа главата си, обзета от нова паника.

Гласът на Бо бе накъсан и измъчен, така, сякаш отново се беше напил.

— Много се извинявам…

Фаун вдигна поглед към скупчилите се наоколо хора. Бо, Хоторн, Ход, Аш, Финч, Сейдж и някакви непознати. Ама това не бяха ли мулетарите от кервана с чай? Приятни хора, макар и малко грубовати.

Уит си проправи път през тълпата.

— Погребали сте я?! Погребали! Как можахте да направите такава глупост? — Той коленичи, отдръпна я от Даг и я прегърна. Даг ги наблюдаваше с усмивка, но не издържа дълго и отново я привлече към себе си.

— Уит — заговори сърдито Фаун, — ти ли ми завря червея в косата? Човек на твоята възраст не би трябвало да се занимава с подобни глупости!

Един от мулетарите се развика:

— Той я съживи! Тази Езерняк магьосник я вдигна от гроба!

— Изобщо не обръщай внимание — прошепна Даг в косата й. — Не им обръщай никакво внимание. — Нея ли се опитваше да защити от кошмара, или себе си?

Друг мулетар — как се казваше, дали не беше Спрус? — коленичи край тях и протегна разтрепераната си ръка.

— Господине, господин Блуфийлд… господине, ще съживиш ли и брат ми? Той е по-млад от мен, това беше първото му пътешествие и не знам как ще съобщя на мама… моля те!

Даг го зяпна. Лицето му беше безизразно, сякаш някой го беше халосал с лопата. Единствено Фаун усети как трепна, когато позна нападателя си.

— Не, вие не разбирате. Отсъстващи богове. Няма толкова изкусен лечител. Първо, Фаун не беше мъртва. Вие, глупаци, мътните да ви вземат дано, сте я погребали жива! — Ръцете му се разтрепериха. — Не мога да помогна на брат ти. Съжалявам.

Фаун започна да разбира какво е станало. Трябваше да е ужасена, но вместо това избухна също като Уит:

— Погребали сте ме и дори не сте изчакали Даг?

— Бяхме сигурни, че е загинал — опита да се защити Бо.

— По брачната ми връв личи, че не е загинал! Нали ти бяхме казали?