Читать «Хоризонти» онлайн - страница 203

Даг се отпусна на колене пред разровения гроб и вдигна съпругата си в ръце. Лицето на Аш беше помръкнало. Фаун наистина беше студена и вкочанена като труп. Фермерите не го бяха излъгали. Мощният й щит беше притиснал същността й неподозирано дълбоко. Не я бяха увили в нищо и тя все още беше по блуза, обувки и панталони за езда, но поне някой беше покрил лицето й с кърпичка. Около устата и ноздрите кърпичката беше влажна и ги беше предпазила да не се напълнят с пръст. Той дръпна кърпичката. Лицето на Фаун изглеждаше спокойно, устните й бяха почти бели, но не беше придобила лилавия оттенък на труп. Затворените й очи не бяха зашити, по клепачите се очертаваха вените, а миглите хвърляха сенки върху скулите.

Ръцете му трепереха толкова силно, че едва успя да свали ореха. Шнурчето се заплете в пълната й с пръст тъмна гъста коса и той спря за момент, за да не я оскубе. Щитът се отдели бавно, също като на Уит и Бери, и той запокити ореха настрани.

Фаун се промени пред очите му. Той наведе глава, целуна я по челото, по скулите, по цялото лице, но не и по устните, тъй като щяха да й трябват, за да си поеме дъх. И тя го пое: веднъж, втори път — и цветът на лицето й започна да се възвръща. Клепките й трепнаха едва забележимо…

От мрака долитаха гласове, далечни, сякаш идваха от другата страна на времето.

„Нещастната!“

„Колко жалко…“

„Добре, че той си отиде пръв.“

„Нямаше да го преживее…“

Тя беше напълно объркана, но се запита защо не я поздравява никой.

Натискът й пречеше да диша, усещаше болка от загубата. Кожата й сякаш всмука въздух, който нахлу в дробовете и корема й. Къде се беше дянал Даг? Имаше нужда от него, веднага. Нещо не беше наред…

Времето течеше в мрак. Часове ли минаваха? Може би години?

Най-сетне долови някакво мърморене, което накъса тишината. Усети се тежка, замаяна и чак сега си даде сметка, че досега не е изпитвала нищо. Готово… почти… въздух!

Отвори очи и видя… Даг. Очите му бяха придобили чаен цвят в посивяващите сенки и трепкащата светлина на огъня, но златните точици блестяха примамливо. Бръчиците отстрани на очите му приличаха на излети от сребро. Не беше бръснат, лицето му беше покрито със синини, измъчено, а черната му коса стърчеше. За пръв път годините му личаха. „Въпреки това за мен е хубав.“

Тя вдигна ръка, за да докосне мокрото му лице. Въпреки че в очите му беше събран много страх, усмивката му беше широка. Тя проследи с пръсти наболата брада, устните, кривите зъби и дори познатия счупен преден. Той целуваше кокалчетата на ръцете й едно по едно. Тя го прегърна през врата, стисна яката и… Ама какво беше направил с памучната риза, която му бе ушила? Това беше истински парцал.

Той отново започна да я целува по челото, скулите, брадичката и накрая устата. Така беше по-добре. Под ключицата усещаше болка, а също и между плешките и на рамото, където се бяха забили ноктите на глинения прилеп, но превръзката на Кала все още държеше и подръпваше кожата, когато се движеше. Въпреки това беше успяла да оформи… те бяха… чакай, чакай…