Читать «Хладнокръвно отмъщение» онлайн - страница 15

Но кучето потъваше твърде бързо. Сега вече само вратът му се подаваше над калта, всяко сухожилие се очертаваше като въже. Устата му зееше като розова пещера, от която се носеше скимтене подобно на човешки писък.

— Направете нещо, за бога! – проплака кучкарят.

Уууууууу. Ууууууууууууууууу – Кошмарният вой не стихваше.

— Пак! Хвърли го пак!

Мъжът отново метна ласото и отново не уцели.

И изведнъж, непредшествана дори от кратко гъргорене, настъпи тишина. Звукът от последния сподавен вой на кучето отекна сред тресавищата и замря. Калната тиня се бе затворила над него, повърхността й бе гладка. Блатото сякаш леко потръпна и застина.

Кучкарят, които се беше изправил на крака, се отпусна на колене.

— Кучето ми! О, Исусе Христе…

Балфур го изгледа ядно и заговори тихо, но настойчиво.

— Много съжалявам. Но се налага да продължим.

— Не можете просто да го зарежете.

Балфур се обърна към пазача на дивеч.

— Господин Грант, водете ни към хижа Кумбе. А вие, сър, доведете другата хрътка. Все още имаме нужда от нея.

Без повече приготовление, те поеха нататък. Кучкарят, с подгизнали от тиня дрехи и жвакащи крака поведе другото куче, което трепереше и се тресеше, напълно безполезно. Грант отново се движеше подобно зъл демон на набитите си крака, размахал тоягата, като спираше само от време на време, колкото да забие свирепо края й в земята и да изръмжи недоволно.

За изненада на Естерхази се оказа, че все пак не са се изгубили. Релефът започна да се издига и той различи отломките от хижата на фона на бледата светлина.

— Накъде? – обърна се Грант към него.

— Прекосихме я и минахме от другата страна.

Те се изкатериха по хълма и подминаха развалините.

— Мисля, че тук се разделихме – каза Естерхази и посочи мястото, където следата му се бе отделила от тази на Пендъргаст при опита му да го приклещи.

След като огледа земята, пазачът на дивеч изгрухтя и кимна.

— Води нататък – каза Балфур.

Естерхази пое водачеството, а Грант го следваше по петите с мощно електрическо фенерче в ръка. Жълтият лъч прорязваше мъглата като осветяваше тръстиките и котешките опашки по ръба на блатото.

— Тук – каза Естерхази и спря. – Това е… това е мястото, където падна. – Той посочи към голямото неподвижно езеро на самия край на блатото. Гласът му секна, той покри лице и сподави един стон. – Беше си истински кошмар. Дано Бог се смили над мен.

— Всички да се отдръпнат – рече Балфур и махна на екипа си с ръка. – Ще разположим светлините. Вие, д-р Естерхази, ще ни покажете точно какво е станало. Криминалистите ще огледат почната, след което ще драгираме езерото.

— Ще драгирате езерото? – повтори Естерхази.

Балфур го изгледа свирепо.

— Точно така. За да открием тялото.

7.

Естерхази чакаше зад жълтата лента, опъната на земята, докато криминалистите, приведени като врани, довършваха огледа на терена за доказателства под острата светлина на десетки фенерчета, която придаваше призрачност на голия пейзаж.