Читать «Хладнокръвна ярост» онлайн - страница 3

Следващите два часа прекарах над последния си труд — монография за едно медицинско списание по психология, в която описвах опита си с децата от едно училище, които миналата есен били нападнати от снайперист. Писането се оказа по-мъчително, отколкото мислех — номерът беше в сухото описание да се влее живот, разбира се, в рамките на научния подход.

Вглеждах се в чернова номер четири — петдесет и две страници предизвикателно несръчна проза, уверен, че никога няма да успея да вдъхна малко живец в блатото от термини, отправки и обяснения, за което нямах никакви спомени, че съм сътворил.

В единадесет и половина захвърлих писалката и се облегнах назад, все още неуспял да доловя гласа на музата. Погледът ми попадна на картона на Мелиса. Отворих го и започнах да чета.

18 октомври 1978 година

Есента на 1978-а. Помнех я като гореща и неприятна. С мръсните си улици и канален въздух, Бевърли Хилс не понасяше есените открай време. Току-що бях изнесъл една от лекциите си в Западна педиатрична болница и нямах търпение да се върна в източната част на града при половината дузина пациенти, които щяха да запълнят останалата част от деня ми.

Мислех, че лекцията бе минала добре. Поведенчески подход към страха и тревогата у децата. Факти и цифри, графики и диапозитиви — всичко това през ония години ми изглеждаше много внушително. Аудитория, пълна с педиатри, повечето от тях практикуващи частно. Любознателна, но прагматична глутница, жадна да научи всичко, което върши работа, без никакво търпение за научна работа.

Четвърт час отговарях на въпроси и вече излизах от залата, когато ме спря някаква млада жена. В нейно лице разпознах една от онези, които най-често задаваха въпроси, макар да ми се стори, че я познавам и от друго място.

— Доктор Делауер? Ийлин Уагнър.

Имаше приятно лице, обрамчено от подстригана кестенява коса. Правилни черти, едър таз, леко кривогледа. Бялата й блуза с мъжка кройка бе закопчана догоре, а полата се спускаше до коляното, надвиснала над що-годе приемливи обувки. През рамо бе преметнала черна чанта, която изглеждаше съвсем нова. Спомних си къде съм я виждал преди това — на едно от събиранията на местните лекари в кметството. Живееше тук трета година. Дипломирана като М. D. от едно от учебните заведения на Айви Лийг.

Казах:

— Доктор Уагнър.

Стиснахме си ръцете. Нейната бе мека, без никакви украшения.

— Миналата година изнесохте лекция в кметството. Мисля, че беше доста добра.

— Благодаря.

— Днешната също ми хареса. А имам и пациент за вас, в случай че се интересувате.

— Разбира се.

Тя прехвърли чантата на другото си рамо.

— В момента практикувам в Пасадина и имам известни привилегии в „Каткарт Мемориал“. Обаче детето, което имам предвид, не ми е редовен пациент, а просто се е обадило на службата за помощ по телефона към болницата „Каткарт“. Не знаели как да се оправят с него и ми го препратиха, тъй като в списъците е отбелязано, че проявявам интерес към поведенческа педиатрия. Когато чух какъв е проблемът, спомних си миналогодишната лекция и реших, че това е във вашата област. А когато прочетох и разписанието за лекциите, си казах: „страхотно“.