Читать «Хладнокръвна ярост» онлайн - страница 242

Тя отвори уста да протестира, после с лекота, която говореше за принуда цял живот да се съгласява, чертите й добиха примирен израз.

— Какво? — попита тя.

— Знаете ли какво стана?

Кимване.

— Ноел ми каза.

— Къде е Ноел?

— Отиде при тях сутринта.

Неизречените думи: както винаги.

— Той е страхотно хлапе. Свършили сте чудесна работа.

Лицето й трепна.

— Понякога ми се струва толкова умен, че се питам дали е мой. За щастие още помня болката. Няма никога да си го помислите, като го гледате, но наистина се роди много едър — четири килограма и половина. Петдесет и осем сантиметра. Всички ми разправяха как щял да стане футболист. Никой обаче не предположи колко умен ще стане.

— Ще заминава ли за Харвард?

— Той невинаги ми казва всичко. А сега, ако ме ’звините, трябва да тръгвам. Трябва да почистя.

— „Халбата“ ли?

— Единственото място, което ми е останало.

— Дон ще отваря ли отново в близко бъдеще?

Свиване на раменете.

— И той не ми казва какво възнамерява да прави. Просто искам да изчистя. Преди да се е насъбрал много боклук.

— Окей — казах. — Може ли само да те питам за едно нещо? Нещо лично.

Очите й се напълниха.

— Готово… И без това каква е разликата? Дали ще говоря, танцувам или позирам за снимки, няма значение. Накрая всеки получава от мен това, което иска.

— Не знаех, че сте били модел — излъгах аз.

— О, и още как! Ха! Че как иначе, бях ей толкова известен модел. С тия неща. — Ръцете й се плъзнаха по гърдите и тя отново се изсмя. — Да, бях доста готина, също като Джина. Двете с нея бяхме от една боя. Само че тия, които ме гледаха, не бяха дами, купуващи рокли.

— Джоел ли правеше снимките?

Пауза. Ръцете й бяха малки и от усилието да стискат волана бяха побелели. На десния безименен пръст имаше евтин пръстен с камея.

— Той. Или други. Какво значение има. Снимах се много. Бях звезда на фотоалбумите. Дори и когато бях бременна, с корем дотука… Някои са толкова перверзни, че им харесва да гледат бременни жени.

— За всекиго по нещо — казах.

Тя се извърна рязко към мен, но тонът й бе примирен:

— Подигравате ли ме?

— Не — отвърнах уморено. — Не ви подигравам.

Тя ме изгледа изпитателно и отново докосна деколтето си.

— Вие ме видяхте — каза тя унесено. — Вчера, като тръгвах. И сега искате да знаете защо.

Отворих уста да проговоря, но тя ме спря с махване на ръката.

— За вас това може би е тъпо — да се разстройвам за такъв като него — и аз така се чувствах. Наистина тъпо. Но аз съм свикнала с това. Да съм тъпа. Така че каква е разликата? Може би за вас това е било тъпо, ама много тъпо — постъпка на невменяем, защото си мислите, че той е пълен боклук… Не, не, чакайте малко. Нека да свърша. Той беше пълно лайно, у него нямаше никаква доброта. Сърдеше се и се ядосваше на всичко, през цялото време трябваше да бъде на неговото. Част от това сигурно е било заради дрогата. Но останалото си беше, защото той просто си беше такъв. Дребнав. Така че разбирам защо ме мислите за тъпа. Но той ми даде нещо, а в този живот никой не беше ми давал нищо. Поне дотогава. Оттогава дойде Дон и аз плачех, когато му се случеше нещо лошо, много повече, отколкото за… оня. Но от тази точка в моя живот оня остана за мен този, който пръв ми даде нещо. Макар че не го е искал. Това нямаше значение, разбирате ли? То се оказа нещо много хубаво, сам го казахте преди малко. Единственото хубаво нещо в шибания ми живот. Затова, да, плаках малко за него. Намерих си едно местенце и се наплаках на воля. После си спомних какъв боклук беше и спрях да плача. И повече няма да ме видите да плача. Това отговаря ли на въпроса ви?