Читать «Хладна кожа» онлайн - страница 62

— Това е само сняг — каза той.

— Да — казах аз, — просто сняг. Сложете ми каската, не разполагаме с цял ден.

Завинти я и свърза тръбата за въздуха през отвора на врата. Аз носех две въжета. Едното — за връзка с Батис. Другото — за да вадим експлозивите.

— Нали разбрахте — напомних му, — ако дръпна водещото въже веднъж, всичко е наред. Ако дръпна два пъти, завързал съм каса за товарното въже. Три пъти едно след друго — режете тръбата с брадва и бягайте.

Нагласих кръглите визьори. Имах един отпред и по един от двете страни. Проверихме дали въздушната тръба е наред и започнах спускането. Водата ме погълна, настръхнал от студ. Докато се усетя, вече бях под повърхността. По скалата имаше дупки, които ми служеха за стъпала. Така можех да печеля метри с лекота. От време на време въртях глава, но през страничните стъкла не виждах нищо особено. Безкрайността на океана остана зад мен. Отпред на няколко сантиметра от носа ми се виждаше само мъртва скала, без растителност.

Дойде моментът, когато краката ми вече нямаше къде да стъпят. Все едно.

С Батис се бяхме договорили макарата на тръбата да не се препречва от нищо, за да се развие свободно, ако ситуацията наложи да скоча в бездната. Дръпнах веднъж въжето, за да успокоя Батис, и се оставих да падам свободно. Оловото на обувките ме повлече бавно, с разчетена тежест, докато се приземих със свити колене. Размътената вода бавно стигна до пояса ми. Това бе финият слой пясък, който покриваше дъното. Релефът бе удобен за работа, хоризонтален като архитектурно творение. Можех да ходя като по ливада. Разбира се, усещах плътността на водата, която забавяше всеки мой жест.

Намирам се в свят, където владее тишината. Вътре в каската мога да чуя единствено дишането си, секретите на лигавицата си и един полууплашен стон, който ми се изплъзва. Сдържам се, защото осъзнавам, че моите звуци пришпорват страховете ми. В лявата ръка нося и двете въжета, в дясната — нож. Гледам на всички страни. Няма никакво чудовище, няма нищо. Видимостта стига само до трийсет или четирийсет метра, може би по-малко. Вдясно от мен е търбухът на кораба. Напомня ми туловище на кит. Отпред — широта. Неопределени частици се носят без посока, като черни снежинки. Ленти от водорасли, като серпентини, са застанали почти статични между две течения. Огромното отворено пространство не свършва до никоя врата, границата на мрака не е определена. Това противоречи на католическата доктрина, че адът не е място, където се влиза отведнъж, а се стига с малки крачки, неусетно.

Движех се из неопределена област, един преход, където синьото се размиваше в черно. Гледката се уголемяваше. Можеха да се появят всеки миг отвсякъде. „Не мисли за това — казах си, — не мисли за чудовищата, само работи.“ Тази стратегия беше най-разумна.

Отправих се към носа. Ударът бе срязал стоманата и бе превърнал долната част в нещо като изкуствена пещера. Корабът беше леко наклонен към щир-борда. Сблъсъкът бе разместил товара и голяма част се бе изсипала през дупката. Разкошен дар на съдбата, тъй като нямаше да се налага да влизам в товарното помещение. Малки метални квадратни контейнери бяха пръснати около раната. Прекарах ръкавица по най-близкия. След като се поизчисти, можах да прочета надписа с главни букви: ВНИМАНИЕ! ОПАСНОСТ! Трябваше само да вържа възел на товарното въже, да дръпна два пъти сигналното и Батис с германска прилежност вдигаше тежестите. Касите изчезваха над главата ми. След като ги прибереше, Батис ми връщаше въжето. В края му бяхме завързали олово за тежест. Падаше до мен и си оставаше там.