Читать «Хладна кожа» онлайн - страница 40

Альберт Санчес Пиньоль

— Не след дълго ще се окаже безполезно — каза той. — Жабоглавците имат свръхчовешки сили. Постепенно ще съсипят блиндажа, а на острова няма материал, за да го възстановим. Затворен и залостен вътре, бих се превърнал в заложник на собствената си защита. Дори и да продупча бойница, ще ми липсва ъгъл за стрелба. Не. Единственият начин е да бъдат държани надалеч с пушечна стрелба.

Каза всичко това и аз нямаше как да не приема здравомислието в думите му. После слязохме до долния етаж. На яката врата беше добавил три дебели дъски. Бяха поставени хоризонтално. За да се махнат, беше нужно само да се вкарат отстрани в скалата в нарочно издълбани много дълбоки дупки. Откъм външната страна на фара Батис бе изобретил защита, която аз вече познавах.

— Катерят се като маймуни, невероятни са — каза с едва сдържано възхищение.

Единственото, което можеше да направи, бе да сплете паяжина от въжета и празни консервени кутии, за да ги чува, когато приближат; да спои камъните с паста от сварена хартия, смесена с пясък; да забие пирони и натрошени стъкла.

— Никога не изхвърляйте ръждясал пирон или празна бутилка — предупреди с тон на домакин. — В страната на жабоглавците официалната монета се нарича стъкло, а пиронът е най-ценената подправка.

Почти нямаше какво повече да ми каже. Следобед отидох до къщата на метеоролога. В сравнение с фара ми се стори като кибритена кутийка — крехка, незащитима и крайно бедна. Батис беше прибрал всичко, освен дюшека ми. Предвидливо накарах домашната любимка да дойде с мен — не бях сигурен дали на връщане щях да намеря вратата на фара отворена. Но Батис не ми създаде главоболия. Германската раса е такава. Дълга и тясна интелигентност, която напредва в права линия, докато събитията не я принудят със сила да се обърне на деветдесет градуса. Поне привидно, моето присъствие се приемаше по силата на свършените факти.

Веднага щом се върнахме на фара, сложих дюшека в един ъгъл на долния етаж. Там щях да спя. До стената, най-близко до морето. В бурните нощи вълните ще прескачат скалите, ще се разбиват в постройката и само скалата ще ме дели от развълнуваното море. Но фарът беше строен за векове напред и съзнанието, че се намирам толкова близо до вълните и в същото време така добре закрилян от фара, ми предлагаше приятното усещане за детски чаршаф — убежище, което ни пази от най-лошите страхове.

Бях приключил горе-долу с оправянето на леглото, когато Батис ме извика. Тялото му се показваше наполовина от отворения трап:

— Kollege! Затворихте ли добре вратата? Качете се. Скоро ще имаме гости.

Жилището бе просмукано от военщина. Батис ходеше насам-натам, за миг поглеждаше през бойниците, трупаше муниции, различни бойни пособия и сигнални ракети — разбира се, от моя багаж.

— Какво чакате! Вземете си пушката! — каза, без да ме погледне. Моят досегашен противник изведнъж се превръщаше в боен другар.

— Сигурен ли сте, че днес ще нападнат?

— Папата в Рим ли живее?

Окупирахме балкончето — той вдясно, а аз вляво, застанали на колене. Бяхме едва на метър и половина един от друг и беше толкова тясно, че разстоянието между прага и перилата нямаше й три педи. Отгоре, отстрани и най-вече отдолу дузини колове с различни размери стърчаха като рога на еднорог, насочени на всички страни. По някои още личаха петна от засъхнала синя кръв. Батис стискаше пушката си. До него, на пода, ремингтонът и три цилиндрични сигнални ракети. Беше запалил фара. Шумът от машинното отделение достигаше до нас приглушен, като скърцане на махало, по-силен, когато вагоните на прожектора циркулираха над нас, и по-слаб, когато се отдалечаваха. Прожекторът премиташе гранитната основа и малко по-нататък, на равни интервали, границата с гората. Но те не се появяваха. Леден вятър влачеше на пристъпи клонки. Вятър, който свиреше и дразнеше гърлото, равнодушен към чувствата, които събуждаше. Когато прожекторите се отдалечаваха, почти непрогледна тъмнина завладяваше пейзажа.