Читать «Хладна кожа» онлайн - страница 105

Също така е вярно, че тази бурна сцена успя да отпуши мозъка ми. За пръв път от смъртта на Батис се освобождавах от вътрешната си изолация. Краката ми ме отведоха извън фара. Едно толкова просто действие, като вдишването на студен въздух ме съживяваше извънредно много. Благотворното му влияние се разпростря до бузите ми. Не беше нужно да ги виждам, за да забележа, че придобиваха цвят на роза. Мина доста време, преди да усетя, че ме наблюдават.

И този път бяха в края на гората. Шест, седем, осем, може би и повече. Биха могли да се възползват от случая и да се нахвърлят върху мен в смъртоносна надпревара, но не го правеха. Оставих се на тяхното благоволение. Въпреки че Батис бе стрелял по време на примирието, въпреки нашата подлост, те ми даваха последна възможност.

Историята на фара не бе история на съвършения разум. Би могло да се повярва, че тръгнах към тях щастлив да приложа най-сетне на практика идеята си за преговори. Това е вярно, да. Толкова вярно, както и че това не бе първият порив, който ме развълнува: видях ги и се почувствах обнадежден да си върна триъгълника. Вдигнах голите си ръце. Отправих се към гората, без да бързам, но решително, а единственият шум на света беше скърцането на снега под стъпките ми. Бях готов да разгърна всичките си мимически способности.

Какво ли са си помислили? Любопитството обогатяваше очите им. В тях се виждаше нещо от пронизващия интерес на техните деца. Телата им бяха в пълна готовност, но спокойни. Едни ме гледаха в очите, а други — в ръцете. Бих могъл да тълкувам по хиляди начини всяко тяхно премигване и си помислих, че взаимното любопитство би било прекрасно средство срещу насилието.

Но този фар бе царство на страха. Нека си представим насекомо с жило, което влиза в ухото ни. Така ме завладя съмнението, изведнъж и с болка. Започнах да си задавам въпроси и въпросите станаха по-силни от моите събеседници: ами ако се бореха за нещо повече от притежанието на едно океанско островче? В края на краищата за какво им беше тази безплодна земя, нейната абсурдна растителност и острите й камънаци? Може би, само може би това, което желаеха, беше нещо много по-възвишено: същото, което и аз желаех.

Усетих, че вече не съм център на внимание на индовите. Извих врат. Зад мен на балкона се появи фигурата на Анерис. Индовите гледаха нея, а не мен. Можех да надуша тревожността на Анерис. Вкопчваше се в парапета с две ръце, безсилна пред случващото се. Може би смяташе, че чувствата, които ме свързваха с нея, не бяха достатъчно силни и ще я предам на индовите. Грешеше, разбира се.

Самата възможност да ми поискат Анерис рушеше волята ми да продължа напред. Колкото повече скъсявах разстоянието, толкова по-трудно ми ставаше да продължавам напред. Краката ми забавиха ход още преди да им дам заповед за това. Снегът престана да скрипти.