Читать «Хладна кожа» онлайн - страница 103

16

Докато бях на фара, изпитах целия спектър от мъчения. Поне така смятах. Дните след смъртта на Каф донесоха ново изпитание. Противоречивите отношения, които бяхме поддържали, добавиха още объркване в душата ми. Неясната болка, която свиваше сърцето ми, въздействаше на раната като огромно количество сол. И нещо като колеблива тъга, която не знаеше накъде да поеме. Понякога плачех с продължителни ридания като децата, понякога се смеех дръзко, а по-често правех и двете едновременно. Не можех да разбера себе си.

Възможно ли е да тъгуваме по някого, за когото никога не бихме казали добра дума? Да, но само на фара, където ценността на корабокрушенците се преценяваше според пробойните на техните недостатъци. На фара, където и най-далечната човещина ни сближаваше. Батис бе човек радикално чужд на моята природа. Но той също така беше последният човек, когото бях видял в живота си. Сега, когато вече го нямаше, изпъкваха неговите качества на непоклатима скала и на брат по оръжие. Под тежестта на тази така неясна скръб, едновременно изнервяща и апатична, ми бе невъзможно да отделям смъртта от действителността. Когато поправях нанесените поражения и запълвах доколкото можех отбранителните ями, когато вършех всичко това, говорех с него на висок глас. Сякаш все още ми се налагаше да понасям дрезгавия му глас, резките му обноски, неговото „zum Leuchtturm“ всяка вечер. Често го търсех, за да съгласувам наблюдението или някакъв строеж, и се сблъсквах с въздуха. Когато проумявах, че го няма, че никога вече няма да го има, нещо вътре в мен се свиваше.

Не зная колко дни или седмици живях подчинен на този вид парализа, по-скоро душевна, отколкото физическа. Предполагам, че ме движеше единствено придобитата инерция. Батис беше мъртъв, а аз действах механично. Срещу враждебните елементи двама мъже заедно са цяла армия — бяхме го доказали многократно, — а един почти нищо не струва. Моите надежди се основаваха на възможността да се установи диалог с неприятеля. Но самоубийството на Батис саботираше самата тъкан на тази стратегия. Защо им бе да искат мир сега, когато можеха да ме убият без затруднения? Защо да водят преговори, след като Батис ги бе обстрелвал? Почти нямах муниции. Въоръжението на защитата бе намаляло наполовина. Още едно-две нападения, и фарът щеше да рухне. Бях сам и на практика беззащитен.

Затова ме плашеше толкова много позицията, която приемаха индовите. След смъртта на Каф последва пълно затишие. Не нападаха острова. Не можех да повярвам, че вълните са така невероятно спокойни. Нощите отминаваха без новини. Аз на балкона, подпрял пушката на перилата, а тя безмълвна, слава Богу. Призори се чувствах като празна бутилка.

През тези дни на личен траур не общувах с Анерис. Дори не я докосвах, макар че спяхме заедно в леглото на Батис. Към моята криза на самота се прибавяше дистанцираното й и студено поведение. Това ме смазваше. Сякаш нищо не беше се случило. Събере дърва — носи ги; напълни кофите — носи ги. Съзерцава вечерта. Спи. Буди се. Действията й са ограничени, никога не надхвърлят най-елементарните операции. В ежедневието си се държи като работниците, закрепостени към лостовете на промишлен стан с онези повтарящи се движения, присъщи на многобройните тела, обитаващи лудниците.