Читать «Хелиополис» онлайн - страница 169
Хаим Оливер
— Виктор, ти винаги си ми говорил, че само разумът и логиката имат право на живот… Но ти си на път да извършиш нещо, което няма нищо общо нито с разума, нито с логиката… Виктор, Хелиополис вече не съществува. Не съществуват вече и неговите цели. Централната държава скоро ще бъде изцяло в ръцете на своя народ, в ръцете на истинските хора. Какво ще постигнеш, ако хвърлиш Сигма-минус върху Харбиг? Ще убиеш дванадесет милиона души, ще отровиш континента, ще създадеш изроди в майчините утроби… ти знаеш какво значи това… Виктор, приятелю, разбери: ако се върнеш, правителството на Републиката е готово да разгледа заедно с тебе възможностите за едно…
Високоговорителят затрещя, отново надделя гласът на Джими Морели:
— Виктор Дарнел, заповядвам ти да бомбардираш Харбиг!
— Харбиг — каза пилотът.
Под тях лежеше исполинският град с небостъргачите и ракетопланите, със заводите и бандитите, и работниците, и господарите, и войниците, и бунтовниците, и майките, и децата; под тях беше стълпотворението на милиони човешки същества, търсещи своя път към бъдещето.
Десницата все още се намираше над червения бутон. А кръвта се стичаше към гърба и тъмните кръгове пред очите се превръщаха в безкрайни спирали.
И внезапно в главата му се впи жестока болка, която го накара да завие. Идеше му да заблъска черепа върху пулта, да изтръгне онова свирепо нещо, с което бяха жигосали мозъка му ония радиоактивни лъчи в боксовете, още когато беше нероден, онова нещо, което го беше направило гений, но получовек, но изрод… Как бе казал Алек? „Изроди в майчините утроби…“ Изроди в майчините утроби…
Той изстена и може би искаше да каже „мама“, но тази дума му бе чужда и само прошепна:
— Гея…
Болката като свредел пробиваше черепа му, изгаряше невроните един по един, сякаш върху мозъка бе изсипана жар.
Червеният бутон беше под ръката му. А долу беше градът със своите дванайсет милиона човешки съдби.
— Виктор…
Той отвори очи, погледна екрана.
Далече, много далече оттатък черните кръгове и безкрайните спирали беше тя. Със златистия ирис на очите си и трапчинките по бузите. Гледаше го и се усмихваше…
— Виктор, това съм аз, Мануела.
Жарта изгаряше мозъка му, напираше към очите.
— Гея!… — извика той. — Гея!…
— Виктор — шептеше тя и той си мислеше, че това е само видение, родено от умиращите желания. — Виктор, аз съм в град Харбиг. Виктор, аз съм в град Хар…
Той се наведе към мъртвия Ван Дам, изтръгна от пръстите му железния бокс и с всички сили го отпрати към екрана. Стъклото се пръсна, образът изчезна.
— Сапий! — изкрещя Виктор с последни сили. — Лети нагоре!
— Слушам — отговори пилотът.
Корабът направи широка дъга и се понесе към небето.
— Сапий — каза Виктор, — отвори люковете! Всички люкове.
— Слушам — отговори пилотът.
В ракетата нахлу мраз и той веднага уталожи болката. Кръвта в тила се превръщаше в червени кристали, ръцете се втвърдяваха, тялото се вледеняваше. И заедно със студа идеше успокоението.
— Сапий — промълви Виктор, наречен Ес № 99–99, — сапий, братко! Покажи Земята!
