Читать «Хелиополис» онлайн - страница 167

— Нека.

И с всяка капка кръв, която се вливаше в жилите му, се връщаше и животът.

— Накъде летим? — попита Ван Дам от креслото. Очите му бяха кръвясали, устните побелели: едва се съвземаше от мъчителните минути на старта.

— Към Харбиг — каза Виктор.

— Там ли ще слизаме?

— Не.

— Къде?

Виктор не отговори, загледан в планинските хребети, които преминаваха долу.

— Вдясно от нас — спътник — съобщи пилотът.

Ван Дам изпъшка, освободи скобите от тялото си, с мъка се изправи и се дотътри до големия радарен екран. Засечена от антените, в десния ъгъл се движеше точка.

— Питай кой е! — заповяда Ван Дам на пилота.

— Не — каза Виктор.

— Глупак! — изръмжа Ван Дам. — Може да са хора на Джими Морели.

Виктор едва-едва сви устни — може би се усмихваше.

— Добре — каза той, — питай.

Но преди още пилотът да бе включил микрофона, от спътника долетя въпрос:

— Тук „Циолковски“, космическа станция на Академия на науките на Републиката. Кои сте вие?

Виктор се приближи до микрофона и разчленено произнесе, и тия думи чуха всички по земята:

— Тук „Хелиополис I“, боен кораб на Града на слънцето.

На станцията дълго мълчаха, очевидно озадачени от отговора.

— Моля, обяснете! — обадиха се пак оттам. — Къде се намира този град? Какво разбирате под „боен кораб“?

С нервно движение Ван Дам изключи връзката със спътника.

— Свали го! — каза той.

— Не. Енергията ни трябва за друго — отвърна спокойно Виктор.

— Тогава да се махаме!

— Пилот, смени орбитата! — заповяда Виктор. — И продължавай към Харбиг!

— Слушам — каза пилотът.

Ракетата зарева с всичките си двигатели. Черната точица в десния ъгъл скоро изчезна.

Летяха мълчаливо още десет минути. На екрана се показа дълго, начупено крайбрежие.

— Централната държава — съобщи пилотът.

Виктор не трепна. Но долу някъде беше изпепеленото градче Санта Сецилия… Той опипа червеното копче на пулта.

— След двайсет минути сме над Харбиг. Къде ще кацаме? — попита пилотът.

— Няма да кацаме — каза Виктор и като забеляза учудения поглед на Ван Дам, сухо добави: — Ще премахнем Харбиг.

Прозрачното око на Ван Дам се разшири:

— Ти си луд! Та там е Джими Морели! Единственият човек, който може да ни помогне.

— Казах. Харбиг ще бъде разрушен — повтори Виктор, без да повишава тон.

Ван Дам стремително се наведе към пилота:

— Сапий! Свържи ме веднага с Харбиг! Искай Джими Морели, председател на „Пасадена Атомик Корпорейшън“! Веднага!

— Не — каза Виктор.

— Заповядвам да потърсиш Джими Морели! — изкрещя Ван Дам и на Виктор му се стори, че този сух старец не е Пе №3, третият човек в Хелиополис, а само онзи полковник в бяла престилка, който усмихнат водеше децата към подземията.

— Не — повтори Виктор.

— Слушай, мръсно роботче! — процеди през зъби Ван Дам. — Аз не те направих в казана, за да ми противоречиш! Млъкни или ще те убия! Пилот, свържи ме с Джими Морели!

Пилотът, слисан, вдигна очи към него, но ръката му, послушната, свикналата да изпълнява ръка, въпреки това се протегна към централния видеофон. Виктор го спря: