Читать «Хелиополис» онлайн - страница 162

Сега вече взривовете следваха почти без прекъсване, като ставаха все по-мощни, и разтърсваха дебелите зидове на Купола.

— Сапий — обърна се Виктор към командуващия, — побързай!

Стигнаха до „Хелиополис I“. Величественото стройно тяло на кораба едва-едва се облягаше на кулата, в която се движеше асансьор. Долу чакаше пилотът, млад сапий с приятно, здраво лице, каквото рядко се срещаше в Хелиополис.

— Тръгваме ли? — попита той.

— Да — каза Виктор.

Качиха се. Рамирец и Сандерс Лорио, пияни до безсъзнание, веднага изчезнаха в кабините и заровиха лица в койките. Виктор пък се отправи към рубката и седна пред екрана на видеофона. Ван Дам, мълчалив, вървеше подире му, но го оставяше да действува. Нищо не можеше да се прочете по скованото му лице.

На екрана се появи командуващият басейните.

— Какво е положението? — попита Виктор.

— Шлюзовете са затворени, ще трябва може би да взривяваме, но нямам ембрии. Ще се опитам да направя нещо със сапиите…

— Побързай!

— Слушам.

Мощна експлозия разтърси основите на Купола. Ракетата потрепера. Виктор, последван от Ван Дам, излезе и от площадката на кулата погледна към изхода. Взривът бе образувал тясна пролука в зида и през нея се просмукваше дим.

Виктор отново видя Гея, такава каквато беше през онази нощ под Храма на слънцето. После видя и дима над разрушената бяла къщичка над скалите.

Димът бързо нахлуваше под Купола.

13. Алек Димов, физик

Имах чувството, че до мен крачи Емил, толкова всичко наоколо бе останало непроменено от онзи ден, когато бягахме към реката.

… Най-напред — Зеленото кръстовище, сетне наляво към галерията, все наляво — до старото срутване. После — още по-нататък, към подземния проход, и накрая — пещерата с поточето и полуразложените ембрии край него… Ето сега Емил ще се наведе над поточето и ще пие, и ще накваси устни и бузи, и ще каже със своята нежна, детска усмивка: „Реката е много добра…“ А след това ще се приближи до мен и в светлината на моя фенер ще произнесе с напълно човешки глас: „Ем 28–16 много обича тебе“, и в очите му ще има меланхолия…

Тук бе така тихо, така удивително тихо, като че оттатък не съскаха лазерите, не крещеше тълпата, не стенеха умиращите…

Гмурнах се в коритото на подземната река.

И отново ме обзе проклетото чувство, че не съм сам, че зад мен лази Емил… Дори се обърнах да погледна. Впрочем съществувал ли е някога Ем 28–15?

Намерих го край шахтата за асансьора, до цистерните с амилацетат, така както го бях оставил тогава: смазан от петите на автомата. Изсъхнал. Не бяха се дори погрижили да го приберат… Роботът също беше тук — в позата, в която го бях сковал, с протегнати напред куки и насочена надолу тръба. С лимоненожълти гърди…

И другият робот беше насреща, онзи, който ме „спаси“. Сновеше пред шахтата напред-назад, несъкрушим, верен страж на Хелиополис. Ще ме „спаси“ ли той пак, ще ме унищожи ли или ще ме остави да мина? Кабината на асансьора слизаше и се качваше, слизаше и се качваше празна, със същата безсмислена монотонна акуратност, с която се движеха и ония асансьори при Големите заводи, а наоколо се носеше сладникавата миризма на амилацетата, която пробуждаше у мен онази формула и ония шахматни ходове, врязали се завинаги в дълбините на моя мозък.