Читать «Хелиополис» онлайн - страница 163

Погледнах за последен път това, което беше Емил, и бавно тръгнах. В ръката си държах лазера с тъпата надежда, че в батерията му са останали минималните три секунди. Вървях напред право към входа на шахтата. Вдигнах лазера, без да знам точно накъде ще стрелям — към автомата или към себе си. Роботът беше гърбом към мен.

Тогава направих нещо много просто или по-скоро — това направи само десницата ми: тя се протегна напред, вмъкна пръсти под шията на автомата и с безпогрешно движение напипа релето.

Дръпнах. Роботът се вкамени.

Изчаках кабината да слезе, скочих в нея. Тя веднага потегли нагоре.

Движеше се тежко и бавно сред бетонните стени на шахтата и аз напрегнато дебнех мига, в който тя ще опре до някаква врата, за да изскоча. Защото ходовете върху шахматното табло бяха съвсем ясни, спомнях си ги отлично: след вертикалното движение в обратен ред, най-напред идваше дамата — от c8 на c6…

Металическа врата… Затворена или отворена? Преди асансьорът отново да ме понесе надолу, бутнах я с всички сили. Тя се поддаде. И в мига, в който подът се губеше под мен, прекрачих напред.

Намерих се на площадка, от която се отклоняваха три галерии: едната право пред мен, другите две — встрани. C8-c6 означаваше право напред. Без колебание поех право напред към средната галерия.

След около двеста метра галерията отново се разклоняваше на две. Тук ходът беше c6-a4, а това бе недвусмислено диагонално движение вдясно. Тръгнах вдясно.

Крачих към триста метра, докато излязох до платформа за обръщане на вагонетки и с нови две разклонения. Следваше ходът a4-e4, тоест остър завой вляво. Влязох в лявото разклонение.

А след още петдесетина метра галерията правеше чупка вдясно и това напълно съвпадаше с последния ход: e4-c2.

Решително поех вдясно: вече знаех къде съм.

Двайсет крачки по-нататък лежеше чичо Том. Смазан като Емил, овъглен като хилядите черни ембрии долу, от роботите програмирани да унищожават само негри…

Колко месеца бяха изтекли оттогава? Три, сто, хиляда? Струваше ми се, че между онзи ден, в който бяхме стъпили на брега на Бахоа, и този час, в който стоях до трупа на своя учител, лежат бездни от време и пространство. Човекът, който сега бе приклекнал до трупа в черен антибер, нямаше нищо общо с онова весело момче, което, свирукайки марша на шахматистите, се премяташе презглава по пясъка на плажа. За тия няколко месеца момчето бе остаряло и за това свидетелствуваха белите коси по неговите слепоочия.

Съблякох чичо Том. Без всякакви емоции: антиберът ми трябваше. Облякох го. В джобовете му имаше само един молив и логаритмична сметачна линийка. Бележникът му, онзи, мъничкият син бележник с формулите, бе останал долу…