Читать «Хелиополис» онлайн - страница 160

Поех дълбоко дъх и се затичах право през центъра на площада. Около мен се люшкаха ембрии, падаха изгорели тела, проблясваха лазерни лъчи, крачеха железни роботи. Не гледах, не исках да гледам, само тичах, тичах…

Почти стигнах галерията, която водеше към Сектор Еф, когато забелязах как голяма тълпа ембрии се мъчи да си пробие път към Тунела на рудниците. Срещу нея засъскаха лазери, първите редици падаха, но задните продължаваха да се блъскат, покосявани на свой ред от лъчите. Навярно съм викал нещо, може би: „Не така! Не така!“, навярно отново моят разум ми изневери, но аз не усетих как краката ми ме понесоха към входа на тунела.

И тук аз, за последен път в Хелиополис, извърших нещо, което нямаше нищо общо с разума. И го извърших не защото имаше някакъв смисъл, а защото ме подтикна онова суверенно нещо у мен, което ни набиваха в съзнанието още като деца, нещото, което наричаме Чувство за човешко достойнство. Без да мисля за своя живот, аз се изпречих между роботите, закрили входа на Тунела на рудниците, и тълпата напиращи ембрии, после се обърнах към железните автомати и стрелях. Изстрелях всичко — последните си двайсет секунди. Киберите се спряха с димящи гърди.

И в този момент стана онова невероятно нещо, което и до ден-днешен не мога да си обясня. То може да се нарече психоза на тълпата, може да се охарактеризира и като пробуждане на човешкото съзнание, не знам… Факт е обаче, че след едно кратко стъписване, последвало моя дълъг изстрел, сред множеството сякаш избухна взрив на гняв. Уплашените, смазаните, безволните, лишените от разум ембрии с рев се юрнаха срещу роботите, срещу всички автомати, които ги държаха в обръч от огън и желязо, втурнаха се срещу тях с голи ръце, нападнаха ги!

Няколко секунди площадът беше раздиран от светкавици, които се впиваха като кинжали в хората, шареха върху бетонните зидове, проблясваха чак до свода. Купища ембрии като вълни заливаха роботите, биеха ги с юмруци, хапеха ги със зъби, скачаха на железните им вратове, блъскаха ги по главите и ги поваляха сред трептящата изгоряла плът на своите собствени братя.

А след това на площада около антените нямаше нито един изправен робот.

Без да млъкне, разярената тълпа се пръсна по всички посоки — едни към Тунела на рудниците, други към завода за взрив, трети към Нутрицариума, към басейните, към Купола, към складовете за соларин…

С ужас забелязах една голяма група да се насочва към мен. Без повече да чакам, потънах в галерията, водеща към сектор Еф.

12. Куполът

Двата електромобила пресякоха сектор Пе и влязоха в тунела на Купола. От далечината долиташе грохотът на тълпата, която се разливаше като буйни потоци в тунелите на галериите и се стичаше кой знае накъде.

В първата кола седяха Виктор и Ван Дам, във втората — Рамирец и някакъв дребен полковник, когото Густав бе нарекъл Сандерс Лорио. Въпреки скоростта, с която се движеха, те успяха да съзрат по кръстопътищата блуждаещи ембрии, видяха и панически бягащи сапии, и повалени на цимента роботи. Виктор си даваше съвсем ясна сметка, че ако все още държи да изпълни своето решение, то той трябва да избегне срещата с развилнелите се ембрии. И той правеше неочаквани завои, заобикаляше сектори и натискаше лоста на скоростта до краен предел.