Читать «Хеликония. Зима» онлайн - страница 35

— Значи нашият нещастен континент се е отървал най-после от омразните ви нападения.

Той прихна.

— И мирът си има цена! Армията в поход е по-лоша от нашествие на скакалци… а както знаеш, скакалците измират, когато изядат всичко по пътя си. Онова селище е обречено, повече никой няма да му се притече на помощ. Светът става все по-суров, а ние си пилеем силите напразно…

Лутерин се притисна в нейното сякаш вкаменено тяло. Преди сънят и пиенето да го оборят, надигна се за последен път и я попита на колко години е. Пленничката отказа да отговори. Той я удари по лицето. Жената захленчи и призна, че е на тринадесет години и една десета. Беше по-млада от него само с две десети от годината.

— Твърде млада си за опечалена вдовица — доволно каза Шокерандит. — Не се надявай, че и утре вечер ще ти се размине. Вече не съм лейтенантчето, отговарящо за намирането на фураж. Утре не чакай никакви празни приказки!

Торес Лал не му отвърна нищо. Будуваше и се взираше окаяно в звездите. С наближаващия изгрев на Баталикс облаците се сгъстиха. До ушите й достигаха стоновете на умиращите. На сутринта установиха, че още дванадесет души са покосени от заразната болест.

Но живите се надигнаха както обикновено, подмятаха си шеги със своите приятели и се нареждаха на опашка за дажбите си пред каруците с хляба. По килограм дневно за всеки, припомни си младата жена с горчивина.

Никой от войниците не би си признал, че се наслаждава на дългото завръщане към родните земи. И все пак почти всички намираха нещо весело в привичното разполагане на лагера за нощувка и в подготовката на походните колони сутрин, в задоволството от изминатия път, в дружеските отношения и във възможността всеки ден да са на различни места. Дори в простото удоволствие да оставят зад себе си въглените и пепелта на снощния огън и в разпалването на нов, когато пламъците постепенно поглъщат подпалките и се разгарят.

Тези занимания бяха стари като самото човечество. Всъщност, някои бяха и по-стари. Защото и разумът на човеците се бе разпалил като пламъците по време на изпълненото с трудности преселение на изток от Хеспагорат, когато те се отказаха от покровителството на двурогата раса и положението си на домашни животни на фагорите.

Макар мразовит вятър да духаше откъм полярните райони отвъд Сиборнал, завръщащите се у дома войници с радост вдишваха свежия въздух и стъпваха по твърдата земя.

На офицерите не им беше толкова леко. За обикновения пехотинец бе достатъчно да оцелее в битката и да върви към своята страна, каквото и да го очаква там. Но за склонните да мислят по-задълбочено животът беше несравнимо по-сложен. Занимаваше ги въпросът за все по-суровото управление на сиборналските властници. Не бяха и особено уверени в постигнатия успех.