Читать «Хеликония. Зима» онлайн - страница 222

— Почти стигна до уреченото място. Вълнуваш ли се?

Той я сграбчи и усети слабото й тяло под дрехите.

— Инсил, ти си ме чакала!

— А, не съм тук само заради тебе. Гади ми се след глупавото представление, след всички празни слова. Въобразяват си, че ще покорят природата, ако я задушат с гръмки речи. И разбира се, проклетият ми съпруг не спира да си плакне устата с думата „Сиборнал“… Зле ми е, трябва да се упоя, за да ги понасям. Какво проклятие изрича простолюдието, за да пожелае оскверняване на двете слънца? Как звучи тази мръсотия? Кажи ми я.

— Питаш ме за „Абро Хакмо Астаб“?

Тя повтори проклятието с наслада. После го изкрещя.

Това го разпали още повече. Притисна насила устните си към нейните. Стори му се, че слуша отстрани гласа си:

— Инсил, нека те обладая още тук, отдавна жадувам за тебе. Знам, че не си студена. Всъщност ти си истинска кучка. Желая те!

— Ти си пиян! Махни се! Торес Лал те чака.

— Нищо не ме свързва с нея. Ти и аз сме предопределени един за друг още от деца. Нека задоволим желанията си! Сега е моментът, Инсил!

Грамадните й очи бяха толкова близо.

— Плашиш ме. Какво те е прихванало? Пусни ме.

— Не, не, вече не съм принуден да страня от тебе. Инсил… Аспераманка е мъртъв. Фагорите го убиха. Можем да се оженим, да правим каквото поискаме, само ми се отдай. Моля те!

Тя отскочи сепнато.

— Той е мъртъв? Мъртъв? Не, не може да бъде! Ах, мръсникът!…

Инсил писна и затича по улицата, вдигнала краищата на наметалото си над калния сняг.

Лутерин се втурна след нея, ужасен от състоянието й.

Опита се да я възпре, но тя все повтаряше нещо неразбираемо за него — искала една лула окара.

Както му бе казала, къщата на търговеца беше в края на улицата. Пред някогашната витрина бе построен още един портал, за да не внасят посетителите и студа. Над вратата имаше табела — „Най-вкусната риба от Одим“.

Влязоха в зле осветена стая, където стояха неколцина дебело облечени мъже, всички с преобразена от болестта външност. На куки по стените висяха одрани тюленчета и големи риби. В бъчонки с лед бяха наредени раци и змиорки. Лутерин не обърна никакво внимание на обстановката, загрижен за Инсил, на която малко оставаше да припадне.

Но мъжете я познаваха.

— Знаем какво й е нужно сега — ухили се единият и поведе Инсил към една от задните стаи.

Друг дойде при Лутерин.

— Помня ви, господине.

Беше младеж с вид на чужденец.

— Казвам се Кениг Одим. Заедно пътувахме от Кориантура до Ривенджк. Тогава бях хлапе, но може би не сте забравил баща ми — Идап Мън Одим.

— Разбира се — разсеяно отвърна Лутерин. — Търгуваше с нещо, май със слонова кост.

— Порцелан, господине. Той още живее в Ривенджк и се грижи за доставките на качествена риба. Получаваме товарите всяка седмица. Печелим добре, а напоследък никой не се интересува от порцелан. Трябва да призная, че животът в Ривенджк е по-приятен. Тук добрите обноски се ценят не повече от порцелана.

— Да, да, съгласен съм.

— Господине, освен това продаваме окара. Ако желаете, ще ви поднеса една лула безплатно. Вашата спътница е наша редовна клиентка.