Читать «Хеликония. Зима» онлайн - страница 220

— Вържете го! — заповяда Аспераманка. — И повече не го изпускайте от очи!

Нямаха въже. Стражът с натъртената челюст свали широкия колан на куртката си. Стегнаха китките на Лутерин зад гърба.

Тръгнаха надолу. Аспераманка изглеждаше много доволен.

— Проявихме смелост в сбогуването с Фрейър. Трябва да се възхищаваш на силата, Лутерин, както аз се възхищавах на твоя баща за безмилостното му управление. Участта на следващите поколения е в наши ръце. Или ще загинем, или след време ще решаваме съдбата на света…

— Или пък ще се задавиш с някоя кост — насмешливо рече Лутерин.

Слязоха в преддверието. През отворената голяма порта се виждаше тълпата около огъня. Обикновените хорица танцуваха край пламъците, лицата им лъщяха. В тълпата щъкаха търговци, които продаваха вафли и печена риба на клечка.

— Колкото и да се правят на набожни, надяват се с тези огньове да върнат Фрейър — каза Аспераманка. — А всъщност само изчерпват запасите си от дърва за горене… Нека се забавляват. Нека общуват с духовете или каквото още им се иска. Върхушката винаги ще оцелее на гърба на селянията, колкото и векове да трае зимата.

Някой се разкрещя в задните редици. Множеството направи път на неколцина войници, водещи някакво съпротивляващо се същество.

— Аха, хванали са още един фагор — изръмжа Аспераманка и веждите му се събраха на натежалото от познатия гняв чело. — Добре. Да погледаме.

Войниците вързаха фагора за прът и го понесоха с главата надолу към огъня.

Зад тях един мъж размахваше ръце и се вайкаше. Лутерин нищо не чуваше заради врявата на тълпата, но веднага позна човека по дългата му брада. Беше старият му учител от един предишен живот — когато лежеше парализиран в дома си. Човекът бе твърде беден да има роби-човеци, затова му прислужваше фагор. Очевидно войниците го бяха открили.

Хората около огъня престанаха да танцуват, вече викаха от възбуда, жените се блъскаха около войниците заедно с мъжете.

— Изгорете го! — дрезгаво изпищя Аспераманка, но само повтори воя на сбирщината.

— Но това е слуга! — възкликна Лутерин. — Безобиден е като псе.

— Той също може да разнесе Дебелата смърт.

Колкото и да се боричкаше, отдавна лишената от рогата си твар бе отнесена до огъня, където войниците изправиха пръта. Разнесе се вонята на опърлена козина. Тълпата заврещя, но изведнъж от по-далеч отекна изпълнен с мъка зов. Чуха и писъци на хора. На площада нахлуха фагори, възседнали грамадни кайдо.

Всеки носеше броня. Яздеха животните зад ниската гърбица, така че да нанасят удари с копията си в движение.

— Фрейър умира! И синове на Фрейър умират! — крещяха с дебелите си гласове.

Многолюдното сборище се люшна като вълна. Само войниците се приготвиха за отбрана. А в това време мозъкът на пленения фагор вреше над пламъците.

Аспераманка се завтече напред, викаше на войниците да стрелят. Лутерин огледа суматохата спокойно и забеляза, че нападателите са всичко на всичко осем. Черните кичури в козината на някои от тях показваха колко са стари. Само един имаше рога — сигурен знак, че това не е заплахата от планините, с която харнабхарците тревожно подхранваха въображението си. Просто няколко бегълци се бяха събрали в този съдбовен ден, когато климатът на Сиборнал започваше завръщането си към условията, преди Фрейър да се появи в небето на Хеликония.