Читать «Хан Кубрат (Величието на Фанагория)» онлайн - страница 37

Не трябва да разчита на това. Чечке ще изпълни дълга си, ще отиде във Византия, ще скрепи с красотата си съюза между двата народа, ще стане вярна жена на наследника на василевса, каквато стана Аппак за хан Кубрат. Аппак не оставяше мъжа си дори в походите, поделяйки с него превратностите на военната съдба, горещината, студа и неудобствата. Ще запише този необикновен факт в своите свитъци битекчи, летописецът, и неговите слова ще достигнат до наши дни. Отдавна вече забрави първата си любов Аппак, живота си би дала за хан Кубрат, за този, на когото цялата се отдаде, на когото роди деца. Но и хан Кубрат й се отплати подобаващо. Никога не е имало случай да повиши глас на Аппак, нямало е случай по най-важните дела да не иска мнението или съвета й. И ако на света има човек, от когото хан Кубрат няма тайни, това е жена му, вярната Аппак.

* * *

След табина имаше угощение. Ястията бяха поднесени на огромни сребърни блюда. Слугите донесоха и вино, ароматно гръцко вино в запотени амфори с тесни гърла, знаменитото родоско вино, съвсем неотдавна донесено от византийски търговци. Наливаха виното в сребърни чаши или в рогове, обковани също със сребро. Това пиеха мъжете. На жените също поднасяха чаши с вино, но вече от друга амфора, и то беше като вълшебна напитка. Правеха това вино на остров Крит — гъсто и сладко беше то, точно такова, каквото се харесва на жените.

Много ядоха гостите, много пиха. Но не размътиха разума си. Чувстваха, че още не е свършил табинът, че още нещо ще бъде казано, за което, всъщност, те всички са събрани тук.

И който мислеше така, не сгреши.

В разгара на пира хан Кубрат стана, в ръка с рога, обкован не в сребро, а в злато и всички разговори секнаха.

— Гости на българите — така започна речта си ювиги-ханът, — мои кавхани, аксакали, илхани и тархани, мои верни багатури.

Като направи пауза, хан Кубрат се наклони да види дали придворният битекчи успява да запише думите му. Битекчи успяваше.

— Чуйте думите ми. Аз, ювиги-ханът на Велика България, Кубрат, реших днес, в тази година, годината на кучето, да разделя пасбищата си между илханите, моите синове. На вратите ми похлопа старостта, както похлопва рано или късно у всеки човек, роб или господар. Ето защо взех това решение. Както казва нашият предтеча, ювиги-ханът на хуните Атила, старото куче може още да хапе, но лае лежейки. Аз ще живея във Фанагория. Пасбищата ще владеят илханите, а аз обявявам Фанагория за вечен стан на българите.