Читать «Халища» онлайн - страница 4

Как изглеждаше то? Халище по размер обикновено, съшито от традиционните пет „платици“. Всяка платица е на ивици, нееднакво широки — бели, черни, вишневи, жълти, зелени, пембени. Ала при съшиването на платиците майсторицата не ги е наставила така, че „писите“ да се срещнат, за да се превърнат, както в Забърдо, в едноцветни бразди. Майсторицата от Беден пренебрегнала този обичай и „разешила“ ивиците, „разминала“ боите. Вместо да се срещнат зелено със зелено, срещаха се зелено с бяло; вместо бяло с бяло — бялото захапало черно или пембено, или вишнево, вишневото се вързало с жълто, жълтото се уйдисало със зелено… Срещи случайни, съжителства импровизирани, които правят един очарователен хаос, създават артистична пъстрота, една картина, дишаща размах и свобода.

Никой в това халище не е подреждал боите в бразди, не е строял цветовете в карета, не е командувал. Тираническата скука на геометрическите форми е пометена, шаблонът е забравен. Боите ликуват и празнуват по всички кьошета, подали си ръка, танцуващи, освободени, озарени… Една република от цветове без „главни“ и „нищожни“, без водачи и царе!

В „хубавицата от Беден“ има въздушност и лекота, един празник, устроен не с ярките, а с тъмните бои. И в това е неговата „тайна“. Художничката пестила яркото, стискала го, кътала го — давала простор на черното, на тъмнозеленото и вишневото, на масленосивото и тъй сътворила оня малко тъмен, „нощен“ небосклон, на който всяка капчица пембе засиява като звезда, всяко петънце оранж се превръща в светило, всяко квадратче бяла боя блясва като „прозорче“, синоним на лекота и на мечта.

Помолихме жената, майсторка на „хубавицата“, да ни каже как е сътворила тая красота, но тя ни отвърна кратко и сухо:

— Както се прави. Козината стригохме… прахме я, предохме и ткахме…

Нищо повече не каза, но други ни разказаха, че тая възрастна, пихтава, обибулена във фередже старица била чудна мома. Галила се с един, бягала дори с него, но баща й я хванал, вързал я и я дал на някакъв ага, трийсет години по-възрастен от нея, урзузин и касканджия, който на двора си направил чешма, за да не ходи младата му невяста вън от къщи, да я не вижда никой и никого да не вижда тя.

Така се занизали дните и нощите й, протекли годините й в полусенките на пармаклъка… Една красота умирала постепенно в едно лице, за да възкръсне в едно халище. Една затисната под камък свобода намерила размах в цветовете. Мъката се превръщала в радост, повехналите чувства разцъфтели, валмото козиняво прошавало, засмяло се и от кросното се родило… същество.