Читать «Халища» онлайн - страница 2

Огненото халище никога не изглежда едно и също — с промените в осветлението се мени и то. Когато слънцето залязва, оранжът започва да изгрява; когато слънцето се ражда, той се някак понавежда и смирява. И вместо него оживява сивозеленото, засиява в маслени оттенъци, настъпва една вечер през деня, която живее докъм пладне. Тогава идва ред на вишневото да си поиграе. Дори тромавото черно се променя: денем то наедрява и настръхва, а вечер покорно се свива и се превръща пак в рамка на оранжа.

Тъй се „движи“ халището, мени се постоянно и гаснат цветовете, царуват и слугуват и човек никога не може да разбере каква е в същност боята му, каква окраска има то. Майсторица на това халище е Сайфина Рулева. Една цяла година станът й седял впрегнат, без да пипне вътъка. Една година тя „съешавала“ конец до конец, уйдисвала цвят с цвят, правила, тъй да се каже, своите скици, преди да нарисува картината, преди да умножи четирите цвята на четиридесет и четири.

Дъщерята на Сайфина се опитала да повтори същото халище, но като нямала оранжева боя, турила му ясножълта. Така се появило „бясното халище“, едно полудяло в черни рамки жълто, което отхвърало по-високо от Забърдовската чука. Това кресливо, деспотично халище не търпи около себе си нищо, с нищо не може да се сроди и помири — халище кавгаджия, надменно и диво, което прилича на кожа, одрана от змей. Когато питах мъдрата, опитна майка защо халището на дъщеря й е станало толкоз различно, тя ми каза:

— Забуравила е да заюзди жълтото, да го върже за вишната!

А жълтото е и дявол, и дух благороден, не може да се връзва где да е!

Попитах друга една забърдовка, „мурафетлия“ жена, шарила и прешарила много халища, попитах я как „съешава“ цветовете, как ги уйдисва.

— Слагам ги един до друг и гледам: едни са сдушават, други са ритат. Ритат ли са — хайде между тях една дъска… Нека да са зъбят издалече.

Тя ми каза, че жълтото си уйдисва със светлочервено, че харно си захапват оранжевото и червеното, че си вървят лилавото и жълтото, и ми показа след това едно свое халище с теменужни ивици по края, а в средата — зелен квадрат, попръскан с бели петънца. Бях виждал подобно нещо под Забърдо, на ливадите: сняг, трева и теменужен минзухар по ръбовете на кабата… Както в природата. Тая именно природа в различните села определя и различна гама в окраската. В Лъките например, в поднебесното царство на сините скали, водещият цвят е сивозеленикавият на варовика. В забърдовските „модрооки“ халища преобладават теменугите, елите и бориките. Доколкото има червенко в тия халища, то е, за да възпява славата на зеленото. Жълта, зряла ръж и мак! Това е пейзажът в по-южните селища като Беден, Брезе и Могилица. Жълта, зряла ръж и мак! Такава е окраската на техните „ясни“ халища. Колкото по на юг отиваме, толкова по-ясножълта е ръжта и по-червени са маковете, които дават топлота на Юга и великолепия на Изтока.

Освен „пейзажна“ халищата имат и фигурална характеристика. Големия, спокойно сложен квадрат например може да срещнете само на забърдовското халище, докато ромбът и малките квадратчета, наричани още „просфорки“ или „очици“, са емблема на Могилица. За различка от халищата в Могилица беденските са повечето на „писи“ — ивици, — само че ивиците на отделните „платици“ са разешени (разместени). По традиционната окраска и фигурите безпогрешно може да се определи за всяко халище в кое село — нещо повече, — в коя махала е направено то.