Читать «Формата на водата» онлайн - страница 81

— Да, познавам мястото.

— Чудесно, рибарят започнал да гребе в посока към колата, видял, че на мястото на водача има човешко тяло, и побързал да съобщи.

— Успяха ли да установят причините за инцидента?

— Да. Моят братовчед, вие това го знаете, на практика живееше в състояние на обърканост след смъртта на баща ми, с твърде много успокоителни и сънотворни. Вместо да следва извивката на завоя, той е продължил направо, като в този момент е карал твърде бързо и се е забил в мантинелата. Джорджо никога повече не се съвзе, изпитваше истинска страст и любов към баща ми.

Каза тези две думи, страст и любов, с непоколебим и прецизен тон, за да може почти да елиминира чрез яснотата на контурите им всяко тяхно възможно преиначаване. От високоговорителя повикаха пътниците за Милано.

* * *

Едва излязъл от паркинга на летището, на който беше оставил колата си, Монталбано натисна газта до дупка, защото не искаше да мисли за нищо, а единствено да се съсредоточи в шофирането. След стотина километра се спря на брега на един язовир, слезе, отвори багажника, взе ортопедичната яка, хвърли я във водата и изчака тя да потъне. Едва тогава се усмихна. Беше поискал да постъпи като бог, имаше право Ливия, но този незначителен бог в своя първи и, надяваше се, последен опит беше разгадал напълно всичко.

* * *

За да стигне във Вигата, нямаше как да не мине покрай полицейското управление в Монтелуза. И точно там колата му внезапно реши да угасне. Монталбано пробва няколко пъти да съживи мотора й, но безуспешно. Слезе и тъкмо тръгваше към полицейското управление, за да поиска помощ, когато до него се приближи един полицай, който го познаваше и беше видял несполучливите му опити. Той вдигна капака на автомобила, засуети се за кратко под него и след това го затвори.

— Всичко е наред. Закарайте я обаче да я погледнат.

Монталбано се върна в колата си, запали мотора и се наведе да събере вестниците, които се бяха разпилели. Когато се изправи, видя Анна, облегната на отворения прозорец.

— Как си, Анна?

Момичето не му отговори, а само простодушно го наблюдаваше.

— Какво сега?

— И ти ми се правиш на честен? — изсъска тя.

Монталбано разбра, че ставаше дума за онази нощ, в която видя полуголата Ингрид, легнала в леглото му.

— Не, не съм — каза той. — Но не и за това, което ти си мислиш.

Бележка на автора

Намирам за наложително да заявя, че този разказ не е вдъхновен от криминалната хроника и не съдържа действително случили се събития. Всъщност той е изцяло плод на моето въображение. Но тъй като напоследък реалността, изглежда, има желание да изпревари въображението, а и дори да го премахне, може да е станало така, че да съм допуснал някое и друго неприятно съвпадение на имена и места. Известно е обаче, че за случайностите не може да бъдем отговорни.