Читать «Формата на водата» онлайн - страница 6

— Моля! — беше ядосан на досадника.

— Комисарю, имаме „клиент“.

Разпозна гласа на сержант Фацио. Другият със същия чин, Торторела, все още беше в болницата заради ужасния куршум, изстрелян в корема му от някакъв тип, който искаше да се направи на мафиот, а всъщност беше само мизерен рогоносец и не струваше пукната пара. „Клиент“ на техния жаргон означаваше труп, с който трябваше да се занимаят.

— Кой е?

— Все още не знаем.

— Как са го убили?

— Не знаем. Напротив, дори не знаем дали е бил убит.

— Сержанте, не мога да разбера как е възможно да ме будиш, и то без да знаеш нищо, ама нищичко? — пое си дълбоко въздух, за да му мине ядът, от който нямаше никакъв смисъл, тъй като отсрещната страна понасяше всичко с олимпийско спокойствие.

— Кой го е намерил?

— Двама работници от чистотата… в някаква кола на Егрека.

— Идвам веднага. Ти междувременно се обади в Монтелуза и кажи на криминолозите да дойдат. Уведоми и съдебния следовател Ло Бианко.

* * *

Докато се къпеше, стигна до извода, че мъртвият не може да е друг освен някой, който принадлежи към шайката мафиоти Куфаро от Вигата. Преди осем месеца, вероятно заради мотиви, свързани с определянето на териториалните граници, беше пламнала жестока война между Куфаро и бандата на Синагра от Фела. Всеки месец имаше по един мъртъв от тях, като се редуваха и идеално спазваха реда си: един от Вигата, един от Фела. Последният убит, някой си Марио Салино, беше застрелян във Фела от мафиотите от Вигата, затова този път очевидно беше дошъл редът на някого от хората на Куфаро.

Преди да излезе от вкъщи — живееше сам в една виличка точно на плажа, в противоположната страна на Егрека, — му се прииска да се обади на Ливия в Генуа. Отговори му веднага със сънен глас.

— Извини ме, но исках да те чуя.

— Сънувах те — каза тя и добави: — Беше с мен.

Монталбано се готвеше да й каже, че може би и той я е сънувал, но беше обзет от някакъв абсурден срам. Вместо това я попита:

— И какво правехме?

— Това, което не правим от доста време — отговори му Ливия.

* * *

В полицейския участък освен сержанта завари само трима полицаи. Другите бяха по следите на собственика на магазин за дрехи, който беше стрелял по сестра си заради разправии, свързани с наследствени делби, а след това беше избягал. Отвори вратата на килията. Двамата работници по чистотата бяха седнали на пейката близо един до друг, пребледнели въпреки жегата.

— Почакайте, след малко се връщам — каза им Монталбано и двамата, вече примирени, дори не му отговориха.

Беше ясно, че когато човек се срещнеше независимо по каква причина със закона, нещата винаги започваха да се протакат.

— Някой от вас съобщи ли на журналистите? — попита комисарят своите хора, но те му дадоха знак, че не са.

— Внимавайте, защото не искам да ми се мотаят тук.

Галуцо срамежливо излезе напред и вдигна два пръста, като че ли искаше разрешение да отиде до тоалетната.

— Дори зет ми ли?

Зетят на Галуцо беше журналист в „Телевигата“, който се занимаваше с криминалната хроника, и Монталбано си представи каква кавга щеше да се заформи в семейството им, ако Галуцо не му кажеше нищо, и затова му правеше мили очи.