Читать «Формата на водата» онлайн - страница 5

Веднага щом се освободиха от вцепенението, което ги беше обзело, когато разпознаха самоличността на мъртвия, се договориха, че преди да уведомят властите, е необходимо да звъннат на едно друго място. Номера на народния представител Кузумано го знаеха наизуст и Саро го набра, но Пино не му позволи дори веднъж да чуе свободния сигнал.

— Веднага затваряй! — каза му той.

Саро инстинктивно се подчини.

— Не искаш ли да му съобщим?

— Нека за момент помислим, ама добре да помислим, защото случаят е важен. Пък и както ти, така и аз знаем, че депутатът е само една марионетка.

— Какво означава това?

— Че е кукла на конци в ръцете на инженер Лупарело, който е, всъщност беше, главният. Мъртъв ли е Лупарело, Кузумано вече е никой, само някаква отрепка.

— Тогава?

— Тогава нищо.

Тръгнаха към Вигата, но след няколко крачки Пино спря Саро.

— Рицо… — каза той.

— Аз на този няма да му се обаждам, страхувам се, а и не го познавам.

— Нито пък аз, но въпреки това ще му се обадя.

Пино поиска номера от услуги. Беше почти осем без четвърт, но Рицо отговори още на първото позвъняване.

— Адвокат Рицо?

— Аз съм.

— Моля да ме извините, господин адвокат, ако ви безпокоя в час, който е… намерихме инженер Лупарело… на нас ни изглежда мъртъв.

Настана кратко мълчание. След това Рицо заговори.

— И защо го казваш на мен?

Пино се ядоса, очакваше всичко, но не и такъв отговор, стори му се странен.

— Ама как?! Вие не сте ли… неговият най-добър приятел? Помислихме, че е редно да…

— Благодаря ви, но преди всичко е нужно да изпълните своя граждански дълг. Приятен ден.

Саро беше подслушал разговора с буза, залепена за тази на Пино. Спогледаха се удивени. Рицо се държа, все едно са му разказали, че са намерили трупа на човек, чието име не знаят.

— Ама че работа, нали му беше приятел! — избухна Саро.

— Какво знаем ние? Твърде е възможно напоследък да са се скарали — вдъхна си увереност Пино.

— Ами сега какво ще правим?

— Отиваме да изпълним гражданския си дълг, както ни каза адвокатът — завърши Пино.

Тръгнаха към селището в посока полицейския участък. Дори през ум не им мина да отидат при карабинерите, защото тях ги командваше някакъв лейтенант от Милано. Докато комисарят от полицията идваше от Катания, името му беше Салво Монталбано и когато искаше да разбере нещо, го разбираше.

2

— Пак…

— Не! — каза Ливия и продължи да го гледа втренчено с още по-блестящи от любовната треска очи.

— Моля те!

— Не, казах не.

„Винаги ми харесва поне малко да ме принудят“ — спомни си, че веднъж му го беше прошепнала в ухото, и тогава той, възбуден от думите й, се опита да вмъкне коляното си между стиснатите й бедра, докато я сграбчваше със сила за китките и разтваряше ръцете й до такава степен, че да изглежда като разпъната.

Задъхани, се спогледаха за миг и след това тя внезапно отстъпи.

— Да — каза Ливия. — Да. Сега.

И точно в този момент телефонът иззвъня. Без дори да отвори очи, комисар Монталбано протегна ръката си, за да сграбчи не толкова слушалката, колкото стопяващите се фрагменти от съня си, който неумолимо изчезваше.