Читать «Усмивка почти» онлайн - страница 7

Той се обърна към мен с усмивка. Канеше ме на танц. Взе ме в обятията си, настани ме там нежно, с глава, опряна о брадичката му. Танцувахме. Осезавах тялото му до своето.

— Намирате тези хора скучни, нали? — обади се той. — Жените много дърдорят.

— За пръв път стъпвам в истинско нощно заведение — рекох. — Зашеметена съм.

Той се разсмя.

— Забавна сте, Доминик. Разведрявате ме. Елате, хайде да поговорим другаде.

Тръгнахме си от „Съни’с“. Люк ме отведе в някакво барче на улица Марбьоф и методично взехме да пием. Освен дето имах вкус към уискито, си знаех, че то е единственото средство да се поразприказвам. Не след дълго Люк вече ми се виждаше приятен мъж, привлекателен и ни най-малко застрашителен. Дори изпитвах към него свойска нежност.

Съвсем естествено стигнахме до разговор за любовта. Той каза, че тя била хубаво нещо, не дотам важно, колкото се твърдяло, но че за да бъдеш щастлив, трябвало да бъдеш обичан и да обичаш достатъчно горещо. Кимнах. Той добави, че бил извънредно щастлив, понеже много обичал Франсоаз, която от своя страна също го обичала много. Изказах му поздравления и го уверих, че не съм изненадана, защото те с Франсоаз са изключително свестни хора. Разтапях се от умиление.

— Това е положението — продължи Люк. — А иначе, ако бих могъл да изкарам една любов с вас, би ми доставило голямо удоволствие.

Разсмях се тъпо. Усещах се лишена от реакции.

— Ами Франсоаз? — попитах.

— Нищо чудно да й кажа. Вижте, тя си ви обича.

— Именно… — възразих. — Пък и не знам, такива работи не се приказват току-така…

Бях възмутена. Непрестанните преходи от едно душевно състояние към друго започваха да ме изтощават. Струваше ми се, че е крайно естествено и същевременно крайно неподобаващо Люк да ми предлага кревата си.

— В известен смисъл има нещо — добави Люк сериозно. — Имам предвид между нас. Бог ми е свидетел, че, общо взето, нямам слабост към млади момичета. Ние с вас обаче сме сродни личности. Тоест няма да е нито глупаво, нито банално. А това е рядкост. Е, вие ще си помислите.

— Ами, да — отговорих. — Ще си помисля.

Видът ми навярно е бил окаян. Люк се наведе към мен и ме целуна по бузата.

— Горкичкото — рече. — Направо сте за ожалване. Да имахте поне наченки на елементарен морал. Но нямате, също като мен. И сте добричка. И обичате Франсоаз. И с мен не ви е тъй скучно, както с Бертран. Ама че каша, а?

Избухна в смях. Обидих се. Впоследствие винаги се чувствувах повече или по-малко уязвена, когато Люк се заемаше да „обобщава отношенията“, според собствения му израз. Тогава не скрих огорчението си.