Читать «Усмивка почти» онлайн - страница 9

— Ама, Доминик, това просто не е възможно! Само си влюбена! Ей, Бертран, какво си направил от нашето разсеяно момиче? Нова принцеса Дьо Клев?

— Нямам представа — отрони Бертран.

Извърнах очи към него. Беше пламнал и отбягна погледа ми. Действително бе невероятно, моят съмишленик, моят спътник от близо година внезапно се превръщаше в противник! Някакъв порив ме тласна към него. Щеше ми се да му кажа: „Бертран, уверявам те, не бива да страдаш, ще бъде тъй жалко, не искам.“ И дори простодушно бих добавила: „Все пак си спомни летните дни, зимните дни, твоята стая — всичко това не може да бъде разрушено за три седмици, немислимо е.“ Бих желала той да ми го потвърди настойчиво, да ме успокои, да ме привлече отново към себе си, да съм негова. Защото той ме обичаше. Ала не беше мъж. У някои мъже, у Люк също, се долавяше сила, каквато нито Бертран, нито който и да е от младежите наоколо не притежаваше. А не беше до опитност.

— Не тормозете Доминик — рече Катрин с обичайната си властност. — Ела, Доминик, мъжете са грубияни, да идем да пием кафе заедно.

Навън ми обясни, че не било особено важно, че Бертран всъщност бил много привързан към мен и нямало защо да се кося от лошите му настроения. Не възразих. В края на краищата, за пред приятелите беше по-добре Бертран да не бъде унизен. А на мен ми бяха втръснали техните приказки, историйките за гаджета, детинщините им във връзка с уж любовни изживявания, драмите им. Само че ставаше дума за Бертран, за болката на Бертран, а нея не можех да подмина. Всичко се развиваше тъй скоростно! Едва загърбвах Бертран и те вече обсъждаха въпроса, тълкуваха го и така ме подтикваха да прибързвам и от раздразнение да утежня нещо, което иначе навярно би представлявало просто временно залитане.

— Не разбираш — рекох на Катрин. — Не е до Бертран.

— Аха! — възкликна тя.

Обърнах се към нея и на лицето й прочетох такова любопитство, такава натрапливост да раздава съвети, такава стръв да ме изцеди, че се разсмях.

— Замислям се да отида в манастир — добавих вглъбено.

При което Катрин, без повече да се изненада, се впусна в дълго слово за радостите от живота, за птиченцата, цветенцата, слънцето и прочее. За всичко, от което съм щяла да се откажа, и то от някакво безумство! Спомена още за плътските удоволствия, като сниши глас до шепот: „Да си го кажем правичката… И тия неща са от значение.“ Изобщо, ако наистина смятах да се покалугеря, нейното описание на насладите от живота би ме тласнало да го сторя. Възможно ли беше за някого това да е животът? Защото все пак аз, макар да скучаех, поне скучаех със страст. А и тя прояви такова богатство откъм щампи, такава готовност за противни момински излияния и за подробни откровения, че бодро я зарязах посред тротоара. „Чертата и на Катрин — казах, си весело, — на Катрин и нейната всеотдайност.“ От ожесточение почти си тананиках.

Разхождах се в продължение на час, отбих се в шест бутика, без притеснение разговарях с всички. Чувствувах се напълно свободна, напълно весела. Париж беше мой. Париж беше на хората без задръжки, на безгрижните, винаги го бях осъзнавала, но болезнено, поради липса на безгрижие. А сега градът бе мой, красивият ми град, цял в позлата и остриета, град, „на който не минават номера“. Сякаш хвърчах, понесена от нещо, може би от радост. Крачех бързо. Осезавах бремето на нетърпението, кръвта туптеше в китките ми; усещах се млада, смешно млада. В тези мигове на щастие ми се струваше, че се докосвам до една истина, много по-очевидна от жалките истинчици, предъвквани през моите униния.