Читать «Ударът на Скорпиона» онлайн - страница 233

Пилотът реши да направи още един кръг и започна плавен десен завой. Предаде на партньора до него да стори същото, целта беше един по-обстоен оглед.

Уил изчака приближаването на двата изтребителя, дръпна страничното стъкло и бясно размаха белите пликчета на Салия.

— Корона, имаме беглец с бяло знаме — обяви пилотът на водещия изтребител. Той нямаше възможност да види нищо във вътрешността на хеликоптера, но нападението на иракския изтребител доказваше предположението му.

* * *

Близо двеста американски военнослужещи, мъже и жени, се бяха събрали в северния край на лагера. Вече се беше разпространила мълвата, че пред очите им се разиграва трагичен опит за бягство на хората в неидентифицираната иракска бойна машина. Тълпата приветства с бурен рев точните изстрели на неизвестния бордови стрелец, които унищожиха изтребителя МИГ-21.

В момента двойка Ф-15 прелетяха в опасна близост до хеликоптера, но без да откриват стрелба. Това потвърждаваше първоначалните слухове.

Неизвестната машина се приближаваше към базата по доста странен начин — сякаш пилотът беше решил да направи някакво комедийно шоу. Пред очите на тълпата хеликоптерът предприе серия от резки подскоци и обръщания, които сякаш имаха за цел да бъдат показани под всички възможни ъгли, движението му във въздуха беше колкото комично, толкова и странно.

Нагоре-надолу, с въртене и поклащане, машината се приближаваше бавно, но неотклонно…

Когато до центъра на периметъра оставаха не повече от сто и петдесет метра, тя изведнъж се завъртя около себе си и тръгна на запад. Тълпата нададе одобрителен рев, за пръв път получила възможност да види белите пликчета, които се развяваха от прозорчето.

Ако не беше тревожно, силното люшкане и въртене би могло да се окачестви и като комично.

— Дъг, не можеш ли да стабилизираш тоя сандък? — разтревожено вдигна глава Уил.

— Опитвам се — отвърна запъхтяно приятелят му, като усилията му бяха насочени да изправи носа по посока на централния плац. Но руската машина сякаш бе решила да прояви характер и почти не се подчиняваше на усилията му.

— Не мога да накарам проклетото нещо да лети направо! — оплака се минута по-късно той.

— Приземи го някъде на празно пространство, моля те! — извика Уил, продължавайки да размахва парчето бял плат, което заплашваше всеки миг да се скъса от вятъра.

Въпреки бясното люшкане на хеликоптера, и двамата бяха в състояние да зърнат тълпата, която се беше събрала под тях.

— Ей там, в центъра — извика Дъг и кимна по посока на нещо като оголена полоса в средата на лагера. — Ще се опитам да кацна, стига да мога…

— Много е тясно! — предупредително извика Уил. — Има опасност да се ударим в нещо!

— Няма, не бой се!

Лостът започваше да става послушен, тъй като Дъг най-сетне беше успял да подаде подходящата комбинация от мощност и наклон, за да се задържат във въздуха. Постоянно си повтаряше, че трябва „да гали“ контролните уреди, но въпреки това действаше прекалено рязко.

— Дъг, бъди сигурен, че ще те накарат да надуваш балона, ако изобщо успеем да кацнем! — извика Уил. — Май небето ти е тясно!