Читать «Убийство в Оксфорд» онлайн - страница 2

Време е да го убия.

Отварям вратата на стаята му ѝ всичко побелява като при експлозия или писък. Боря се, опитвам се да го видя, но не мога. Аз съм там, но същевременно съм и тук, обратно в настоящето. Седя на твърдото легло и цигарата се изплъзва от пръстите ми. Опитвам се да дишам.

Блъскам се в прага на паметта и откривам след него все повече спомени.

До мен на леглото е всичко, което ще ми потрябва пак тази вечер: черни дрехи, вълнена шапка, очила за плуване, нож марка „Стенли“.

Но засега аз седя тук и дишам.

Обронвам глава на ръцете си.

едно

Двамата мъже наблюдаваха улицата от известно време. Стъклата на колата се бяха запотили от дъха им и от топлите сандвичи, които ядяха. По-възрастният започваше да става нетърпелив. Къде беше тя? Защо, по дяволите, още я нямаше? По-младият беше спокоен, и се развличаше, като оглеждаше минаващите хубави студентки. Беше първият слънчев ден на пролетта и по улиците се разхождаха повече разголени жени от всякога. По-добре да си беше взел слънчевите очила. С тях щеше да изглежда като холивудско ченге.

— Ето я — посочи по-възрастният. — Тази, която излиза зад ъгъла.

— Защо си толкова сигурен?

— Просто инстинкт. Гледай!

Жената наближаваше трийсетте. Буйната ѝ къдрава коса загатваше, че във вените ѝ тече южна кръв, макар че дори от такова разстояние се виждаше, че очите ѝ бяха светлосиви или може би сиви. Беше по-скоро хубава, отколкото красива. Дрехите ѝ също бяха повече удобни, отколкото предизвикателни.

Беше облечена в светлосиньо и не носеше палто. Явно не считаше сутрешното слънце само за краткотрайно явление, въпреки че ефектът беше притъпен от тежките ѝ обувки марка „Тимбърленд“.

По-възрастният излезе прав: беше тя. Спря се пред къщата, свали раницата от гърба си и извади документите.

Питър подсвирна.

— Струваше си чакането.

— Хайде тогава. — По-възрастният избърса ръцете си с носна кърпичка и завъртя огледалото за обратно виждане, за да се увери, че изглежда добре.

— Навярно това е последният ни шанс, нека не го пропускаме.

Двамата слязоха от колата и закопчаха саката си, после тръгнаха към нея, докато тя се взираше в табелката „Продава се“.

— Госпожа Уилямс? — Ник, като по-възрастен, протегна ръка и се здрависа с нея. — Ник Улуей. Говорихме с вас по телефона. Да ви представя колегата си Питър Соумс.

Ръкостискането ѝ беше енергично, а усмивката — весела.

— Двама посредници за един имот?! Поласкана съм. Извинете за закъснението. Влакът от Лондон закъсня.

Ник не се поколеба.

— Винаги сме по двама, когато купувачът плаща в брой.

— Е, пачките не са у мен.

— Доколкото разбрах, вие искате да купите имота веднага? — В гласа му трепна нотка безпокойство, която Питър забеляза, но не и госпожа Уилямс.

— Да, трябва да открия нещо преди семестъра. — Тя замълча. — Навън е приятно, но да влезем все пак вътре.

— Разбира се. — Ник затършува из джобовете си за ключ. Питър едва сдържа усмивката си. Шефът му винаги се вълнуваше от хубавите жени.

— Остави на мен, Ник — каза той спокойно и взе ключа, като се усмихваше на госпожа Уилямс с обиграната си чаровна усмивка.