Читать «Убийство в Ню Йорк» онлайн - страница 62

— Какво ще правиш през почивните дни? — попита след малко той.

— Нищо особено.

— Няколко приятели ме помолиха да им гостувам. Те имат къща долу по крайбрежието. Мисля, че ще ни се отрази добре, ако отидем заедно.

— Окей, и на мен ми харесва.

— В петък по обяд имам лекция. Можем да тръгнем направо след нея. — Той замълча. — Не е нужно да казвам, че нямам предвид тъпия уикенд. Всичко зависи от теб.

— Благодаря ти.

Имаше и други думи, които тя искаше да му каже, други обяснения, които да даде, но те не подхождаха на речника на нейната самоличност и затова не каза нищо.

— Кристиан, послушай. Искам да ти обясня нещо.

— Окей.

Сега те бяха в апартамента и пиеха вино. Музиката, която слушаха, бе някаква средновековна от диска, който бе донесъл Кристиан.

— Разказвах ти, че загубих близък човек.

— Да. Елиът. Ти спомена, че той се казвал Елиът.

— Но не съм ти разказала как всъщност умря.

— Чаках да ми го разкажеш, когато бъдеш готова.

— Беше един от учителите ми. — Тя втренчено гледаше чашата си. — Когато всичко това се случи, той просто изгоря, жена му го остави, нямаше възможност да намери друга работа. И се самоуби. Това трябваше… трябваше да бъде общото ни самоубийство. Но аз нямах смелост тогава, не можах да я събера и после.

Той кимна.

— Даже и после, бях като човек, застанал на края на трамплина за скачане в басейн: страшно е да скочиш, но е невъзможно да се върнеш обратно.

— Мухльо — каза Кристиан. Тя погледна към него слисана. Никога не го бе чувала преди да говори вулгарно. Той удари единия си юмрук в другия. — Що за жалък, страхлив, самозадоволяващ се мухльо! Това, че е прелъстил собствената си ученичка, е достатъчно гадно. Това, че те е принуждавал да правиш нещата, които си правила, кара кръвта ми да ври. Но да стовари вината за извършеното на теб, това направо е покъртително.

Тя учудено го гледаше.

— Така ли?

— Разбира се. Кой е способен да направи такова нещо? Ако този мъж не бе вече мъртъв, щях сам да го убия.

Един етаж по-надолу Кони, която седеше пред монитора, свали едната от слушалките си, за да говори с Франк.

— Май пак се връщаме на стария сценарий.

Той сви рамене. По тефтера, който лежеше пред него, моливът му изписваше заплетени детелинки с линии, които нямаха начало и край. Д-р Литмън реши, че няма да е зле, ако му обясни какво в действителност означава това.

Франк гледаше на екрана, на който Кристиан и Клер се целуваха.

— Хайде, край — промърмори Франк.

Но двойката на екрана изглежда смяташе да се целува вечно.

Двадесет и четири

Кристиан четеше лекцията си в „Мезон Франсез“ в района на Вашингтон Нюз. Към обяд тя намери сградата и влезе да попита портиера къде може да го намери.

— Стая номер дванадесет. Горе и надясно. — Той погледна часовника си. — Вече трябва да е свършил.

Клер намери лекционната зала. Вратата беше отворена и тя чу неговия глас отвътре. Погледна в залата. В едната й част бяха наредени около дузина редове със седалки, а Кристиан стоеше на малък подиум. Заради пътуването им той се бе облякъл с поло и с панталон цвят каки.