Читать «Убийство в Ню Йорк» онлайн - страница 27

— Да — прошепна той.

— Аз се обръщам. Виждам колко си възбуден. И тогава какво?

— Усмихваш се.

Тя кима.

— Естествено. Усмихвам се.

— Знаеш как ме караш да се чувствам. Желаеш го толкова, колкото и аз.

— И…?

— Хващаш ме за ръка и ме водиш зад храстите.

Той преглъща.

— Ти носиш бели чорапи. Виждам, че са мръсни. По тях има кал. Нали ти казах, че ще се изцапат?

— Аз съгласна ли съм?

— О, да — той леко се усмихна. — Съгласна си, защото го искаш.

Естествено.

— Повдигам краката ти: първо единия, а после другия, за да ти сваля обувките и късите ти бели чорапки. Краката ти са голи и много гладки. Виждам малките ти бели бикини над тях.

— После какво?

Той изсумтява.

— После ти се уплаши. Мислиш си, че това ти е достатъчно. Не си сигурна, че искаш да продължиш.

— Съпротивлявам ли се?

— Да, съпротивляваш се, но слабо. Аз те хващам за врата, за да спра съпротивата ти. Вратлето ти е толкова тънко, мога да го обхвана с едната си ръка. С другата смъквам гащичките ти.

— Още ли се съпротивлявам?

— О, да. Това е добре. Кара ме да се чувствам силен. И когато спреш да се съпротивляваш, когато се отпуснеш…

— Да?

— Ти лежиш с разтворени крака и аз изваждам пениса си.

— Да — въздъхва тя. — Твоят пенис…

— Нанизвам те на него, но е тясно и аз натискам, докато въртиш главата си от удоволствие.

— Продължавай — казва тя.

— Пак обвивам пръсти около врата ти, сякаш обхващам пениса си, моя собствен огромен пенис. И се извивам, и натискам, и на теб ти харесва.

— Още — прошепна тя. — Още.

— Аз те клатя и яздя и се чувствам така…

Ръцете му се бяха вкопчили в облегалката на стола. Тялото му потръпваше и се свиваше в конвулсии. Клер даже се усъмни, че столът е включен към електрическата мрежа.

След това тя забеляза, че той свършва в панталона си.

Главата му клюмна.

— Слушай ме — каза жената. Гласът й бе променен. Не беше вече съблазняващ, а отривист и повелителен. — Аз ще броя обратно, като започвам от „пет“. Щом стигна до „две“, ще се събудиш.

Мъжът размърда глава. Той стенеше.

— Когато се събудиш, ще помниш всичко, което си ми казал. — Тя брои от „пет“ до „едно“. — Пийни си вода — каза му презрително.

Мъжът посегна към чашата си. Той потръпна. Друг мъж, очевидно санитар, който досега беше седял неподвижно извън обсега на камерата, се приближи и му помогна да се изправи.

— Ще дойда след малко да го видя — каза жената. — Поставете го под наблюдение, да не посегне на живота си.

Франк натисна бутона и мониторът изгасна, а образът се сви в ярка бяла точка по средата на екрана.

— Това е д-р Констанс Литмън, с която искам да те срещна.

В действителност беше по-слаба и уравновесена, отколкото изглеждаше на монитора. Тя поздрави Клер и кимна на Франк с колегиална фамилиарност.

— Този мъж — каза Клер, все още шокирана. — Той наистина ли е убил онова момиче?

Д-р Литмън поклати главата си.

— Не, беше само фантазия.

— Слава Богу!

— Но ще го направи — каза сухо тя. — Когато излежи присъдата си, той ще малтретира сексуално някое дете или ще убие някого. Освен ако не бъде лекуван или първо не се самоубие. А сега — д-р Литмън седна зад бюрото си, затвори една папка и отвори друга. — Кристиан Воглер.