Читать «Убийство в Ню Йорк» онлайн - страница 135

— Ти си знаеш — каза той свивайки рамене. — Изглежда трябва да купя на щастливата двойка тостер. Но ако промениш мнението си, ще ми се обадиш, нали? Само две обаждания ще свършат работа.

Глен Фърниш седеше абсолютно спокойно. Той седеше, без да мърда, в малка „Миата“ вече повече от час. Погледът му беше втренчен във вратата на офис-блока, до която проследи момичето.

Видя как Клер излиза. Забеляза, че беше последвана от обикновен „Линкълн“ надолу по улицата. Видя, как тя вдигна ръка, за да спре минаващо такси. Когато таксито тръгна, „Линкълн“-ът го последва.

Глен седеше неподвижно и мислеше съсредоточено. После протегна ръка под таблото и измъкна ключовете.

Хенри пресуши последните капки бърбън от чашата си и внимателно я постави на бюрото. Изведнъж на вратата се почука.

— Вече затворихме — обади се той.

— Аз съм портиерът — каза гласът. — Имаме обаждане, че от по-горния етаж са се наводнили. Трябва да проверя няма ли някаква опасност.

Хенри сподавено се засмя.

— Тук не тече никаква вода. Не съм се обаждал на никого.

— Няма значение, мистър Малори. Мога ли просто да проверя?

— Добре, добре. — Той отвори вратата.

Портиерът беше млад човек. Той прецени слабото телосложение на Хенри и каза: „Момче, радвам се, че не си дебел.“

— Какво каза, хлапе?

Това бяха последните думи, които Хенри Малори някога произнесе. Освен няколкото кратки изречения по-късно, които Глен му позволи да каже, след като му извади тапата от устата.

Петдесет и пет

Агентът по продажбата на имоти закъсняваше и Клер нервно поглеждаше часовника си, очаквайки го пред къщата. Малко по-надолу на пътя, Позитано и Уийкс обнадеждаващо чакаха в „Линкълн“-а. Тя хвърли поглед към тях. Уийкс се бе отплеснал по страниците на „Плейбой“. Позитано тъпо се бе втренчил в нея, а устните му мърдаха. Уийкс кимаше със съгласие, без да откъсва поглед от списанието си.

Тя пак огледа мястото пред къщата. Беше точно такава, каквато й обеща Кристиан: просторна, боядисана в бяло и покрита с ламперия постройка; просторна — това донякъде компенсираше онова, което тя имаше в града. Тук в Уестчестър, отдалечен на петдесет мили, изглеждаше доста уютно в сравнение с някои по-големи съседи. Тя забеляза, че някои от къщите по пътя за тук, имаха плакати, сложени на полянките пред тях. На всеки плакат беше написано „Въоръжена охрана“.

Зад завоя на пътя се показа кола. Тя мина покрай нея и на прозореца се показа женско лице.

— Мис Роденбург?

— Да. Мисис Лонкрейн?

— Извинявам се, попаднах в задръстване.

Клер видя как Позитано се наведе, гледайки как агентът излезе от колата, но после пак се отпусна, като видя, че всичко е наред.

— Няма никакъв проблем. Гледката между другото ми харесва.

— Почакайте, докато я видите отвътре. Това е прекрасно. — Тя отвори вратата и я задържа отворена, за да мине Клер. Холът беше голям, колкото целият апартамент на Кристиан, със стълбище от двете страни, което се издигаше нагоре през трите етажа от задната страна на хола.