Читать «Убийствата на реликвата» онлайн - страница 41

„Ставаш все по-дебел — мина ми през ума — и с всеки изминал ден все повече заприличваш на свиня!“ Лицето на Хенри беше четвъртито и леко подпухнало, а потъналите в червендалестите му бузи очи излъчваха безумна злоба. Имаше силна челюст, но устните му бяха женствени и нацупени като на стара мома. Улових пълния му с насмешка поглед. Според мен би му харесало да ми смачка главата в грамадните си тлъсти лапи.

— Аз съм най-верният измежду поданиците на ваше величество — смотолевих.

Хенри се наведе, за да може да ме погледне в очите.

— Верни ми Шалот, какво тогава търсеше в каруцата на път за Тайбърн?

— Беше недоразумение, ваше величество.

— Недоразумение значи!

Хенри се изправи и игриво ме шляпна по бузата. Обърна се към Уолси, който седеше в едно кресло до трона. Кардиналът имаше измъчен вид. Беше облечен в пурпурна коприна от глава до пети. Черната му напомадена коса беше опъната назад към тила. Лицето му беше угрижено, а под черните му проблясващи очи имаше големи торбички. Уолси вдигна облечената си в ръкавица ръка и бързо притисна пръст към устните си — знак да бъда внимателен. Нали разбирате, положението в двора се беше променило. Уолси вече не ме считаше за глупак. Всъщност през последните няколко месеца между нас бяха посети семената на голямо приятелство и след време, когато подобно на Луцифер великият кардинал щеше да изгуби кралското благоразположение, за да не си го възвърне никога, тъкмо аз щях да бъда до него. Самият крал вече беше забравил за мен и вниманието му се беше насочило към Бенджамин. Този път в гласа му нямаше сарказъм. Зададе му куп резки въпроси за Венеция. Когато господарят ми го увери, че венецианците ще му предоставят своите галери, Хенри плесна с ръце и се върна на трона си.

Очите ми потърсиха Агрипа, който се спотайваше в ъгъла, но добрият доктор беше извърнал лице. Погледът ми обиколи обзаведената в италиански стил стая — черно-бели плочи на пода и светла ламперия по стените. Над нея бяха окачени гоблени, а таванските греди бяха обвити с плат в същия цвят. Коленете вече ме боляха и аз отправих молитва към Бог кучият му син да ни позволи да седнем на пейката зад нас. Звярът обаче беше изпаднал в едно от своите велики държавнически настроения, обмисляше стратегии и кроеше интриги. Погледът ми беше привлечен от един паяк, който пробяга по пода. Забелязах леката усмивка на кардинала и си спомних за онази приказка, в която се казва, че паяците винаги го следват.

(Никак не се шегувам — Хамптън Корт гъмжеше от паяци, докато Уолси го стопанисваше.)

— Можете да седнете — промърмори Хенри.

Двамата с Бенджамин въздъхнахме с облекчение, станахме от твърдия под и седнахме като двама ученици пред своя учител. Хенри ме наблюдаваше, присвил очи и потривайки брадичката си.