Читать «Убийствата на реликвата» онлайн - страница 42

— Видя ли реликвата, Шалот?

— Да, ваше величество.

— Карл V си я иска обратно — рече кисело кралят.

— Какво желае императорът — отвърнах окуражен — и какво ще получи, са две различни неща, ваше величество.

Поласкан, Звяра заразмахва пръст насреща ми.

— Умник си ти, Роджър. Жалко само — каза той без следа от предишното добро настроение, — че двамата с Баркли не успяхте да сложите копието в ковчежето.

— Ваше величество, ваше величество! — намеси Уолси, за да успокои страстите. — Вината не е на сър Хюбърт. Граф Теодосий е действал ловко, а пък клетият Шалот е трябвало да се оправя с лъжливите обвинения срещу него.

Хенри изръмжа.

— Искам си реликвата — заяви той. — Тя си е моя. Принадлежи на Англия още от времето на Алфред. Нека императорът задържи копието. След време, когато вече няма да ми е нужен, ще му кажа истината. Искам си реликвата. Искам да я завещая на… — кралят се запъна. — На моя…

— На вашия син?

О, Боже, ела ни на помощ! Защо ли ми беше да се меся! Бенджамин насмалко да падне от пейката. Уолси покри лице с ръка. Агрипа потъна още по-надълбоко в сенките. Дори паякът се устреми към ламперията. Бях споменал единственото нещо, за което човек не трябваше да си отваря устата в двора на Хенри. След вече шестнайсет години на трона едрококалестият Хенри все още нямаше син, който да го наследи, и постоянно се измъчваше от мисълта какво ще стане след смъртта му. Този път обаче Хенри не избухна, ами ми се усмихна благо и от очите му се зарониха сълзи.

— Да, Шалот, на моя син — още малко и да захлипа. — Един малък Хенри, който да наследи татко си. Защо, Шалот? Защо Бог не ми праща син? Не му ли служа добре?

Кимнах благоразумно. Не беше моментът да споменавам за пиянството и разврата, в които тънеше.

— Ако задържите реликвата — обадих се прибързано, — може пък Господ да изпълни молбата ви.

Настроението на Звяра се промени на мига. Изтри сълзите от лицето си, изправи се и тръгна към мен. Сграбчи ме за косата, изви главата ми назад и завря лицето си толкова близо до моето, че усетих гнилия дъх на почернелите му зъби.

Хенри винаги беше окъпан в парфюм. Ако устата му не вонеше, то гноясалата язва на крака му неизменно вършеше тази работа.

— Държавата на Карл Велики! — изсъска Хенри. — Държавата на Карл Велики! Ти ще ми я върнеш, нали, Роджър, момчето ми?

Той пое дълбоко дъх.

— Помилвах те, но не сме приключили с въпроса — не спираше съскането му. — След няколко седмици капитан Бънсел ще поеме към западното крайбрежие на Африка с кораба ми „Пепъркорн“ и набира екипаж. Не ми ли върнеш реликвата, отплаваш с „Пепъркорн“, момчето ми!

Хенри се върна на трона си и се разположи в него, изпаднал в мрачно настроение.

— Граф Егремонт чака отвън — кротко се намеси Уолси. — С него е и сър Томас Кемп.

— Нека чака! — озъби се кралят.

Изведнъж зад нас се чу трясък и прогърмя кучешки лай. Космите по тила ми настръхнаха от страх. Хенри го усети и се усмихна.