Читать «Убийствата на реликвата» онлайн - страница 21

— Някой друг видя ли я? — попитах.

— Не, не, братята Попълтън си тръгнаха. Казаха, че ще се върнат в десет — Том потри ръце. — Останалите спят долу като заклани и така пърдят и се оригват, че чак стените се тресат!

— Да побързаме тогава, сладка Луси — рекох. — Том, донеси ни купа с вода и кърпа.

Заведох Луси обратно в стаята й и намерих копието да си лежи върху подгизналото от пот легло. Бях опиянен и изпълнен с мечти за несметното богатство, което щях да натрупам. За да не ви отегчавам, ще ви опиша с две думи какво стана после. Съблякох и измих Луси със собствените си ръце. Тя каза, че се чувства добре и пълна със сили, затова полудувахме малко в леглото, подскачайки и обсипвайки се с целувки. Не спря да шепне, че чашата й била препълнена. После й сресах косата, а тя се разкраси и облече най-хубавата си рокля. Когато приключи, изглеждаше хубава като кралица и пращяща от здраве. Целуна копието. Аз пък пристегнах кесията си, за да не би някой да съгледа стъкленицата с лековития прах. За щастие, самата Луси не си спомняше нищо друго освен копието и как съм коленичел край леглото й. (Чудна мома беше тя, колко жалко, че си отиде по такъв ужасен начин!) Разправяше, че имала видение, как копието се разгоряло с ослепителен блясък пред очите й. От него се излъчвала сила, която обгърнала тялото й. За повече не можех и да мечтая. Дочух конски тропот по калдъръма и двамата с Луси се понесохме към салона като истински кралски особи. Държах копието като някой малоумен Ланселот от езерото, който придружава своята Гуиневир. Братята Попълтън — Едмънд и Робърт, само зяпаха с отворени уста, а останалите шумно заръкопляскаха. Посрещнаха ме като велик спасител на Луси, хвърляйки завистливи погледи към копието. Не ми се искаше, докато се прибирам полупиян към къщи, да ме сполети някакво нещастие и затова незабавно си тръгнах. Естествено, не пропуснах да хвърля тържествуващ поглед към синовете на Голямата уста, които седяха с чаши в ръце, ломотеха нещо и ме гледаха кръвнишки.

След като се прибрах вкъщи, всичко тръгна по мед и масло. Новината се разпространи и скоро в салона на господарската къща започнаха да се тълпят посетители. Някои идваха само за да пипнат копието, а други — за да бъдат изцелени. Всеки доктор ще ви каже, че ако вярвате в успешния изход от лечението, вече сте извървели половината път до истинското оздравяване. Търговията ми вървеше отлично! (Ама разбира се — то не беше краекожието на Голиат, то не бяха косми от ослицата на Валаам, то не беше пукнатото огледало на Далила…) Купчината монети в малкото ми ковчеже растеше. Радвах се на одобрението на съседите. Ах, само да не беше собствената ми глупост! Тъкмо славата ми беше напъпила, когато я попари жестока слана. Късно един следобед братята Попълтън се появиха на прага ми, придружавани от свои хора. Заусукваха се като червеи, закланяха се, правеха мили очи, а от устата им излизаха само ласкателства. Почерпихме се в салона със сладкиши и бяло вино. Засипаха ме с похвали за растящата ми слава и после Едмънд, по-старата невестулка, се наведе напред, а в ръката му подрънкваше кесия, пълна със сребърни монети.