Читать «Убийствата на реликвата» онлайн - страница 19

— Хайде, хайде, мастър Шалот — подигра ми се той, — молим те само за едно малко чудо.

— Луси ще ни свърши работа — провикна се иззад бъчвите кръчмарят Том.

— Луси ли? — извиках аз, за да разсея публиката. — Че какво й е на нея?

— Лежи с треска в една стая горе — отговори Том и се приближи.

— Да, точно така — изтъпани се Попълтън точно пред мен. — Слугинчето от дни не се е вясвало да чисти.

Мазната му усмивка се разтегна още по-широко.

— Ти май се радваш на особената благосклонност на Луси, а? — кудкудякаше той като глупава кокошка. — В такъв случай, мастър Шалот, няма да бъде кой знае каква жертва, ако се опиташ да изцелиш любовта на живота си с помощта на великата реликва, нали?

— Отведете ме при нея — заявих аз.

Прибрах копието в торбата и последвах Том по разнебитеното, дървено стълбище до малка таванска стая, току под стрехата на кръчмата. Луси изглеждаше толкова зле, че призовах Господ на помощ. Спеше върху мръсни чаршафи, цялата плувнала в пот. Мяташе се и се въртеше. Бълнуваше и сърцето ми едва не спря, когато промърмори името ми. Сложих ръка на челото й — гореше.

— Стоя навън до късно — заяви Том. — Върна се премръзнала и не спираше да кашля и да киха — разказа той на останалите, които се бяха скупчили на стълбището зад гърба му.

— Изцели я — прошепна Попълтън. — Положи свещеното копие върху й!

Навлажних пресъхналите си устни, мислите ми се лутаха като плъх, попаднал в капан. Щеше ми се лекарствата ми да бяха с мен и тогава си спомних нещо.

— Чуйте ме — рекох, — ще положа реликвата върху нея, но не сега.

Попълтън сведе глава и се закиска. От стълбището се понесоха неодобрителни възклицания.

— Довечера — продължих аз — ще се върна. Искам тази стая да бъде почистена. Викарият Догъръл да я освети и да я приготви за великата реликва. Ще бъда тук точно в седем вечерта.

Попълтън вдигна глава.

— Да не шмекеруваш, Шалот!

— Разбира се, че не — отвърнах му шепнешком. — Разчитам само на божествената намеса.

— Ще видим тази работа — озъби се той.

Измъкнах се от кръчмата с облекчение. Без да се помайвам, препуснах обратно към господарската къща, качих се на втория етаж и измъкнах от тайника в стаята си едно заключено ковчеже. Отворих го и вперих поглед в съкровищата си — кичур от косата на майка ми, един пръстен от Бенджамин, любовно писмо, което така и не се осмелих да изпратя… Най-важна обаче беше една малка стъкленица, съдържаща бисера сред лековете ми — силно лекарство, което спечелих на комар от някакъв турски лекар в една пристанищна кръчма в Лондон. Един Господ знае какво имаше в него. По думите на турчина представляваше каша от пресечено мляко и мъх — истински еликсир за треска от всякакъв род. Отворих стъкленицата и разклатих с ръка тебеширенобялото вещество. После заключих ковчежето, отправих една молитва към Богородица и се подкрепих с две чашки сладко вино.

Щом се смрачи, се върнах в „Белият елен“, където се беше събрало цялото село. Попълтън и по-малкият му брат ме чакаха в салона на кръчмата. Приличаха си като двете бузи на един и същ космат задник. Кръчмарят Том ме заведе горе. Луси продължаваше да се мята и върти, от треската по страните й бяха избили червени петна. Стаята обаче беше пометена, а клетото девойче лежеше върху съвършено чисти ленени чаршафи. Селският викарий Догъръл (комуто продавах кравешки тор като лек против плешивостта му) също беше там. На врата си носеше епитрахил, а в ръцете си държеше необходимите принадлежности за освещаване.