Читать «Убийствата на реликвата» онлайн - страница 22

— Скъпи ми Роджър — плувнаха очите му в сълзи, — майка ни не е добре. Мъчи я треска. Дали не би могъл, от добри чувства към нас, да донесеш копието и да я излекуваш?

Трябваше да усетя, че има някаква клопка, но звънът на среброто беше като музика за ушите ми. Пък и за да се наподоби треска, бяха нужни много повече усилия, отколкото за да се изфабрикува реликва, така че склоних. Прекосихме долината и отидохме в къщата на Голямата уста. Този път, по изключение, тя мълчеше. Лежеше просната върху възглавниците си като раздута жаба. Черната й коса беше мокра от пот, тлъстото й, болнаво лице лъщеше като буца сланина на слънце. Тресеше я. Носех си стъкленицата с лекарството и помолих братята да ми донесат чаша бяло вино, разредено с вода. Едмънд и Робърт се втурнаха презглава да изпълнят молбата ми и се върнаха с гравирана оловна чаша с широко гърло и масивно столче, обсипано със скъпоценни камъни. Чудех се как да им отклоня вниманието, затова поисках да ми дадат кърпичка и в това време изсипах прахчето в чашата. После Едмънд я взе и я подаде на майка си. По мое настояване тя отпи няколко глътки от виното, след което положих копието до нея.

Разбира се, не исках да прекарам нощта в къщата на враговете си. Заявих, че ще остана, докато се смрачи, а дотогава в състоянието на майка им ще е настъпила видима промяна. Братята излязоха, а аз започнах да обикалям из стаята. Намерих няколко дрънкулки, пръстен и кръст и всичко това потъна в торбата ми. Бях забелязал промяна в поведението на братята Попълтън — престорената им учтивост вече се примесваше с присмех и злобни погледи. Обзеха ме съмнения, че няма да си получа среброто, затова прибрах и чашата. Голямата уста, просната на леглото, ставаше все по-спокойна, дишаше леко, кожата й беше хладна на допир, така че щом дочух камбаните отвъд полята да бият за вечерня, взех копието и се приготвих да си вървя. За моя изненада, братята Попълтън се държаха все така угоднически и ми платиха обещаното сребро. В коридора се разминах с Луси — смигнах й и й изпратих въздушна целувка. Взех си коня и препуснах като вихър към къщи.

Като се замисля сега, признавам, че се бях държал като пълен глупак. Не трябваше да допускам тези лицемери, тези усойници, тези пияници, тези червеи в човешки облик да ме преметнат.

Точно преди изгрев ме събуди тропане по вратата. Главата ми пулсираше, а устата ми още сладнеше от изпитото вино. В коридора чакаше Луси, придружена от пристава Джон Апълярд — добър и почтен човек.

— О, небеса! — възкликнах.

— Роджър, трябва да бягаш! — изблъска ме обратно в стаята Луси. — Трябва да бягаш, иначе ще увиснеш на бесилото!

— Какви ги приказваш, жено?

— Мистрес Попълтън е мъртва! Синовете й твърдят, че ти си я отровил!

— Ама тя имаше треска!

— Да, но ти си влошил състоянието й! — възкликна тя. — Никой друг освен теб не й е давал да яде или да пие. Извикали са лекар и вече крещят на всеослушание, че е била отровена — тя ме сграбчи за раменете и ме разтърси. — Ще те обесят, Роджър!