Читать «Убийствата на Бялата роза» онлайн - страница 75

Благородникът стана, поздрави ни учтиво и ни покани да седнем при него. Огледа се, първо към дърветата, където стояха телохранителите му, а после наклони глава и внимателно се заслуша. Не се чуваше нищо освен тихото гукане на горските гълъби, ромона на водата и пронизващия крясък на белите пауни, който се носеше над крепостните стени. Д’Обини веднага мина на въпроса. Отвори малко ковчеже и извади копия от писмата, изпратени от кралица Маргарет през годината след смъртта на съпруга й. Ако ги беше писал някой друг шотландец, щяха да ги сметнат за предателски; докато пишеше на брат си Хенри, Маргарет непрестанно молеше англичаните да пратят войски в Шотландия, за да я възстановят като регентка и да смажат съпротивата срещу нея и граф Ангъс. Отговорите на Хенри бяха също толкова прями: той й предлагаше помощ, но пишеше, че това ще отнеме време и ако нещата се окажат по-сложни, тя трябва веднага да се върне в Англия. Господарят ми ги прочете внимателно като писар, който води сметки.

— Защо ми показваш тези документи? — попита той, когато приключи и ми ги подаде.

Д’Обини сви рамене.

— Уморих се от непрестанните хули на кралица Маргарет. Ние не сме я прогонили от Шотландия, а малкият й син умря, защото беше роден преждевременно — голямото момче е живо и здраво. Кралицата е добре дошла да се върне, но не и да доведе със себе си армия от двайсет хиляди английски „съветници“. Шотландия е независима държава. Дори братът на Маргарет, самият Хари, няма власт там. — Той прехапа устни. — Ние молихме кралицата да се върне. Дори когато пресече границата и остана в Хексъм, пратеници й носеха настойчивите ни молби, които останаха пренебрегнати — той въздъхна. — Може би се чудите защо не го направи. — Той изду бузи раздразнено. — Съветът и аз непрестанно размишляваме над това — после посочи писмата. — Може би знае, че имаме доказателства за предателството й, но не е нужно да се бои от отмъщението ни — той присви очи и се загледа пред себе си. — Не, има нещо друго… Защо не иска да се върне? От какво се бои толкова?

— Кой би могъл да я заплашва? — попита невинно господарят ми.

— Например граф Ангъс!

— Снощи изглеждаше много хрисим.

Д’Обини се усмихна.

— Негова светлост знае как да се държи. Той няма да се опита да отвлече отново сина й.

— Милорд — намесих се аз.

Д’Обини ме погледна въпросително.

— Какво има, друже?

— Снощи, когато спомена за втория син на кралицата, който умрял, Александър, херцог Рос… Негова светлост и доктор Агрипа сякаш се…

— Притесниха? — довърши Д’Обини.

Кимнах. Той се усмихна на Бенджамин.

— Прислужникът ти не е глупав. Това дете е свързано с голяма загадка.

— Каква, ваша светлост?

Д’Обини направи гримаса, стана и изтупа тревата от панталона си.

— Джеймс умря при Флодън през септември 1513 г. Александър, херцог Рос, се роди преждевременно на 13 април 1514.