Читать «Убийствата на Бялата роза» онлайн - страница 73

Д’Обини се размърда на стола си. Може би беше обезпокоен от суровия поглед на Агрипа. Започна да изрежда аргументите си на пръстите на ръката си.

— Лейди Маргарет беше назначена за регентка не от друг, а от покойния си съпруг в завещанието му. Но тя наруши задълженията си, като се омъжи за милорд Ангъс по-малко от година след смъртта на съпруга си! — Д’Обини се обърна към графа. — Милорд, ще потвърдиш ли това?

Ангъс, отпуснат като глезено дете, кимна и започна да барабани шумно с пръсти по масата. Д’Обини отново повтори въпроса си, този път по-остро.

— Милорд Дъглас, ще потвърдиш ли това?

— О, да — кисело отвърна графът. — Ще го потвърдя. Може би прибързахме. Бракът не донесе щастие на нито един от нас, особено когато съпругата ми започна да се крие от замък в замък, за да не мога да я последвам. — Той се усмихна язвително на Агрипа. — В клана Дъглас имаме една поговорка — „По-добре да слушаш чучулига да пее в горите и полята, отколкото мишка да цвърчи в коридорите и стаите на замъка.“

— Милорд Дъглас иска да каже — многозначително се обади Д’Обини, — че кралицата се скри от него — първо в Стърлинг, после в други замъци. Бе направен опит — добави той — подпомогнат и насърчаван от други благородници, да се освободят децата на кралицата от законното попечителство на Съвета. Но той не успя, затова кралица Маргарет избяга през граница в Англия.

— Ваша светлост — рязко се намеси Агрипа, — мястото на една майка е при децата й. Под вашето попечителство вторият й син, Александър, херцог Рос, умря!

— Мястото на една кралица — отвърна язвително Д’Обини, — е в нейното кралство при децата й, едно от които, макар и невръстно, е избрано за крал. — Очите на Д’Обини се смекчиха. — C’est vrai, Александър умря, но той беше болнаво дете, родено два месеца преждевременно. Пък и не мисля, че сега е времето да обсъждаме младия херцог Рос, нали?

Погледнах встрани. Представяте ли си, Агрипа наистина се изчерви, а Дъглас изгуби самодоволния си вид и сякаш се разтревожи. Видях как господарят ми застина, меките му, примигващи сини очи бяха доловили нещо, макар само Бог да знаеше какво. Д’Обини усети, че е спечелил с отговора си и се изправи, усмихвайки ни се любезно.

— Както виждате, мисията ви приключи. Мастър Бенджамин, нейна светлост е добре дошла да се върне. Но аз мога да поканя и архангел Гавраил от небето, а от него ще зависи дали да дойде или не!

Господарят ми стана и се поклони.

— Ваша светлост, благодаря ви за отделеното време.

— Моля те — отвърна Д’Обини. — Няма защо. Ще се видим пак утре сутринта — той погледна към Ангъс и усмивката му се стопи. — Този път насаме.

Опитах се да разпитам господаря си какво е научил от Д’Обини, веднага щом ни отведоха в стаята ни, но мастър Бенджамин беше изпаднал в едно от обичайните си мълчания. Той се отдалечи, после се върна и легна на леглото, вперил поглед в тавана. От време на време поглеждаше към мен.