Читать «Убийствата на Бялата роза» онлайн - страница 137

— Продължавай, Роджър, моля те. Прескочи няколко реда.

Набързо огледах страницата.

— „Пристигнах в Линлитгоу — продължих да чета думите на мъртвия шотландец — и предадох съобщението на нейно величество. Кралицата се беше затворила с граф Ангъс и аз се изненадах, защото вече беше получила новините от бойното поле, че съпругът й е мъртъв. Изпратиха ме да се подкрепя в залата. Час по-късно граф Ангъс слезе и каза, че са изпратили ездачи да приберат краля и да го доведат при кралицата. Признавам, че бях неспокоен. Поведението на кралицата ме беше изненадало: тя не се държеше като скърбяща вдовица, която е изгубила съпруга си, нито пък като кралица, която е видяла унищожението на цвета на своята армия. Притеснен, забързах обратно към Келсо. Пристигнах рано сутринта и след продължително разпитване научих, че Харингтън е избягал, но хора от клановете Хюм и Чатън, обикновени войници, отвели краля.“

Учуден, вдигнах поглед.

— Но, господарю, в признанието, което ти ми показа в кулата, Селкърк твърдеше, че Харингтън също бил отведен от войниците — грабнах второто светло парче пергамент и го прегледах набързо. — Да, виж, тук е написано. — Подадох му го обратно. — Каква е истината?

Бенджамин се усмихна и взе тайната изповед на Селкърк.

— Истината е следната: Селкърк признава, че Харингтън е избягал. Преведох го, но после размислих. Затова го преписах отново, като този път леко го промених, за да изглежда, че Харингтън също е бил заловен. — Бенджамин хвърли признанието на Селкърк в мангала. Гледах как пламъците лижат ъгълчетата на пергамента и го превръщат в димяща черна пепел.

— Защо? — попитах. — Кое му е важното на Харингтън?

— Ами — Бенджамин се облегна на стола и погледна към тавана, — когато проучвах оригиналните стихове на Селкърк, си спомних, че някои букви бяха главни. Когато говорих със Селкърк в Тауър, той каза, че е добър поет и че такъв бил и кралят. Спомена и някакъв дворцов трубадур на име Уили Дънбар. — Бенджамин погледна към мен. — Чел ли си някога негово стихотворение?

Поклатих глава отрицателно.

— Аз прочетох — каза Бенджамин, — когато бях в Шотландия. Дънбар е един от онези изкусни поети, които обичат да вплитат в стиховете си тайни кодове и уловки, които имат специално значение за малцина избрани. В стиховете на Селкърк също има таен код. — Бенджамин ги взе. — Прегледах ги отново — продължи той. — Реших, че е странно буквите в някои думи да са главни — „л“ в лъв, „с“ в „сега“, „с“ в „се“, „н“ в „намира“, както и Светите Ръце са изписани с главни букви. Събери тези думи и ще получиш „Сега лъвът се намира в светите ръце“.

— Това е невъзможно! — прошепнах аз.

— Напротив — Бенджамин ми подхвърли парчето пергамент и аз се уверих, че това е истина.

— Но Селкърк казва, че хора от клановете Хюм и Чатън отвели Джеймс.

Бенджамин стана и плесна с ръце.

— Не, не е така. Той повтаря онова, което са му казали в манастира. Тази изповед е трябвало да докаже, че Джеймс е преживял битката, както и злите намерения на кралица Маргарет и граф Ангъс. Но закодираното съобщение е за близките приятели на Джеймс, които са щели да разберат, че кралят е избягал в чужбина.