Читать «Убийствата на Бялата роза» онлайн - страница 135

— Има още неща за изясняване — продължи кардиналът, — но засега, скъпи племеннико, приеми това в знак на нашата благодарност — той бръкна в малкото ковчеже до себе си и хвърли голяма, дрънкаща кесия на Бенджамин. Улових я сръчно и я скрих под робата си.

— У вас ли са пергаментите? — мазно се намеси Агрипа. — Тайните на мастър Селкърк от Париж.

— Вече са у вас — отсече господарят ми. — Когато дойде да ни вземеш тази сутрин, ти дадохме ковчежето.

Агрипа погледна кардинала.

— В него има достатъчно доказателства — каза той. — Заповедите на Джеймс, превода на племенника ти на тайната изповед на Селкърк, но копието, а не оригинала.

— Занесох го в „Сейнт Теодор“ — обясни Бенджамин. — Кейтсби го взе и го унищожи. Всичко друго е у вас.

Агрипа кимна благосклонно. Уолси ни протегна тлъстата си ръка за целувка и ни освободиха, докато похвалите на кардинала гърмяха в ушите ни.

— Продължавай да вървиш, Роджър! — изсъска Бенджамин, докато бързо вървяхме по коридора. — Не спирай, но бъди предпазлив. От време на време се оглеждай дали не ни следят.

С Бенджамин излязохме от Уестминстър, сякаш се канехме да поемем по пътя на север към Холборн, но после той рязко промени решението си и ние бързо се върнахме в двора на двореца, разблъсквахме слугите, писарите и конярите, докато тичахме към Кингс Степс на брега. Бенджамин скочи в една лодка и ме повлече след себе си. Нареди на изненадания лодкар да тръгва веднага и срещу двойна цена да гребе възможно най-бързо срещу течението.

Лодкарят се хвана здравата на работа с жар и скоро бяхме в средното течение, скрити от лека речна мъглица.

— Какво има, господарю? — попитах.

— Скоро, Роджър, последното парче от мозайката, ще застане на мястото си.

Щом отминахме Флийт, където отпадъците на града плаваха като плътна тинеста маса върху реката, Бенджамин нареди на лодкаря да спре и слязохме на кея Сейнт Пол. Той хвърли няколко монети на мъжа и забързахме по улица „Темза“. Смятах, че играта е приключила. Исках да спра и да се порадвам на гледките, звуците и миризмите на града, на дебелите търговци, пременените им в коприна съпруги и хубавичките им закръглени дъщери, които криеха красивите си и похотливи личица под извезани с качулки. Но Бенджамин ме караше да бързаме покрай красиво резбовани къщи, изградени наполовина от дърво; мазилката им беше боядисана в светли цветове, понякога в бледо бежово, друг път в снежнобяло, а при няколко дори в розово. Тичахме по миризливите улици, минавахме край градините на богатите с елегантни фонтани, подрязани храсти и ухаещи билкови лехи. Продължихме по Бред Стрийт, после завихме надясно по Уотлинг, минахме напряко през една градина, без да обръщаме внимание на стреснатите викове на слуги и деца. Излязохме на Бред Стрийт близо до кръчмата „При Канцлера“. Едва тогава Бенджамин спря в началото на една уличка и се огледа дали някой ни преследва.

— Не — прошепна той. — В безопасност сме!

После се усмихна, изтри потта от челото си, хвана ме за ръка и ме въведе в миришещите на мухъл, но топли прегръдки на кръчмата „При Фустата“.