Читать «Убийствата на Бялата роза» онлайн - страница 122

— Мелфорд! — извиках аз.

Наемникът се обърна. В мига, когато сграбчи арбалета си, аз вдигнах моя и стрелях. Стрелата се заби в гърдите му, точно под врата. Той залитна към мен и вдигна ръце, сякаш искаше да ме помоли за услуга.

— Защо? — прошепна, докато кървави мехурчета избиваха по устните му.

— Ти си убиец — отвърнах му. — И говориш прекалено много.

Очите на Мелфорд се отвориха, той се изкашля и кръв рукна от устата и носа му. После се стовари по лице върху пода на криптата.

Бенджамин отиде да огледа двата трупа.

— Мъртви са — каза той тихо. После вдигна очи. — И ти си виновен за това, Роджър.

Сложих нова стрела в арбалета.

— Мелфорд беше маша на убиеца. Навярно е виновен, колкото и всеки обесен в Тайбърн.

— Толкова ли много искаше Скозби да умре?

— Да — отвърнах. — Но не колкото го искаха Бог или духът на майка ми. Скозби също беше убиец. Той уби родителите ми и едва не стана причина да ме обесят. Ако беше останал жив, никога нямаше да бъда в безопасност. Нито пък ти — добавих.

— Как го накара да дойде тук?

— Скозби беше алчен скъперник — отвърнах аз. — Пратих му анонимно писмо, че ако дойде тук ще намери голямо съкровище и начин да отърве кралицата от мен. Три златни монети придружаваха писмото, за да го уверят в сериозните намерения на изпращача. Знаех, че Скозби не би могъл да устои на подобна възможност.

— Ами ако Мелфорд беше дошъл пръв?

— Скозби пак щеше да умре. Сигурен съм, че Мелфорд е имал заповед да убие всеки, когото завари тук.

Бенджамин ме изгледа замислено.

— Може би си прав, Роджър. — Той духна свещта. — Остави телата, играта още не е свършила.

Изкачихме се обратно по стълбите. Още тогава усетих, че нещо не е наред. Усещах заплаха във въздуха, скрито напрежение, сякаш някаква зловеща сянка ме наблюдаваше. Бяхме изминали едва няколко крачки, когато чух зад мен да щрака огниво и един нисък глас изрецитира:

— „От дванадесет по-малко трябва да са с три или на краля принц не ще се роди!“

Двамата с Бенджамин се обърнахме: на олтара горяха две свещи и се виждаха някакви неясни фигури.

— Остави арбалетите на земята, мастър Даунби. А ти, Шалот, меча и камата си. После се приближете.

Отстъпих крачка и стрела от арбалет профуча във въздуха между главите ни.

— Няма да повтарям! — предупреди гласът.

Ехото от руините му придаваше кухо, неестествено звучене.

— Послушай го, Роджър — прошепна Бенджамин.

Оставихме арбалетите и разкопчахме бойните си колани.

— Сега елате насам — хрипливо каза гласът. — Приближете се до стълбите.

Лумнаха факли и поток светлина рукна върху старата олтарна плоча, където седеше Кейтсби. От двете му страни стояха двамата шотландци — и тримата бяха въоръжени до зъби с мечове, ками и арбалети.

— Виж ти, виж ти! — усмихна се Кейтсби. В примигващата светлина на факлите той изглеждаше по-стар и коварен. Момчешкото му лице сякаш беше променено. (Забелязали ли сте, че когато маската падне, очите и лицето разкриват истинския характер? Чудя се как ли ще изглежда в такъв момент моят капелан.) Доволното изражение на Кейтсби говореше, че е наистина зъл човек, който открито се наслаждава на всякакви заговори и интриги.