Читать «Убийствата на Бялата роза» онлайн - страница 121

Та както и да е, в онази разрушена църква ние с Бенджамин подготвихме сцената за последното действие. Слязохме в криптата. Аз прикрепих часовата свещ върху една от гробниците, запалих я с огнивото и пламъкът оживя. После Бенджамин изсипа торба въглища до друга гробница и ги подпали. Огледахме се, останахме доволни от видяното и излязохме от криптата, като оставихме вратата открехната. От върха на стълбите виждахме светлината на свещта и сиянието на огъня, което стапяше мрака.

Скрихме се дълбоко в сенките, привиквайки постепенно към зловещите, скръбни звуци, които се носеха в нощта. Пълната луна се показа през облаците и обля руините на църквата с призрачна светлина. В един миг наострих уши и прошепнах, че съм чул нещо. Приклекнах, заслушах се, но не долових нищо повече. Мина още време и тъкмо когато щях да потъна в сън, чух някакъв звук под разрушения свод. Смушках Бенджамин, за да го събудя и се обърнах точно навреме, за да видя как една тъмна забулена фигура претича като паяк през кораба и заслиза по стълбите към криптата. Бенджамин се накани да се изправи, но аз го задържах.

— Колко смяташ, че е часът? — попитах го.

— Осем или девет! — изсъска той. — Защо, какво значение има? Роджър, какво направи?

— Не бързай — прошепнах му.

Чухме как човекът в криптата се раздвижи, сякаш се канеше да се качи по стълбите. Друга фигура се промъкна пъргаво като котка в кораба. Бенджамин протегна врат.

— Както си й мислех! — прошепна той. — Но кой е долу?

Аз отместих поглед и се усмихнах. Втората фигура се спусна по стълбите. Чухме вратата на криптата да се отваря и после се разнесе гневен вик, последван от ужасяващ писък.

— Ела! — нареди Бенджамин.

Грабнахме заредените арбалети и хукнахме към стълбите.

В криптата лежеше тяло, проснато в ъгъла като купчина дрипи. Кръв се стичаше от забитата в гърдите кама и образуваше локва. Мъртвото лице беше извърнато встрани от нас. Когато влязохме, другият човек се обърна и качулката се свлече от главата му.

— Мелфорд! — възкликна Бенджамин.

Лицето на наемника гореше от вълнение, както става с всеки убиец, вкусил кръв.

— Мастър Бенджамин и младият Шалот! — промърмори той. — Колко мило от ваша страна, че дойдохте — ръката му се прокрадна към арбалета, сложен върху гробницата до свещта. Той кимна към трупа. — Беше ли той един от вас?

— Кой?

Мелфорд се приближи, хвана трупа за косата и повдигна тялото, за да разкрие измъченото и разкривено от ужас лице на Скозби.

— Очевидно — каза Мелфорд, оставяйки тялото да падне с трясък на земята — той тайно ви е помагал. Бяхте съграждани, нали?

Бенджамин ме погледна под вежди, но аз наблюдавах как Мелфорд пристъпва заднишком към гробницата, опитвайки се да се приближи колкото се може повече до арбалета върху нея. На устните му се появи вълча усмивка.

— А може би не е бил. Може би съм слязъл тук и съм ви открил, след като сте го убили. Какво би казал кардиналът за това?