Читать «Убийствата на Бялата роза» онлайн - страница 120

След известно време Бенджамин се завърна. Лицето му изглеждаше бледо и изтощено, но очите му горяха трескаво от вълнение.

— Къде беше? — попитах рязко.

Той невинно ме погледна.

— Да се видя с кралицата, разбира се.

Изпъшках.

— Защо, господарю? Нали решихме да не се занимаваме с дебелата кучка!

Бенджамин направи гримаса.

— Налагаше се, Роджър — смотолеви той. — За признанието на Селкърк ли си мислиш?

Кимнах.

— Е, аз само я разпитах за сър Джон Харингтън, шотландския рицар, който се е бил със съпруга й — той се усмихна. — Да тръгваме!

— Освен това казах на доктор Агрипа къде е мястото на срещата ни — прошепна ми той, докато се промъквахме по една тъмна уличка.

— Мислиш ли, че това е разумно? — попитах го аз.

— Ще видим — отвърна той. — Както каза ти, Роджър, Агрипа може да е убиецът, затова трябва да знае къде ще се играе последното действие от пиесата.

— А останалите?

Бенджамин спря.

— Те ще разберат, Роджър, затова трябва да се подготвим добре.

Настанихме се в малък хан, съвсем близо до еврейския квартал и спахме до късно на следващата сутрин. Бенджамин излезе по някакви свои дела и аз се възползвах от възможността да пооправя моите. Отидох при един писар на Минсинг Лейн близо до Ийстчийп, който срещу известна сума написа съобщението ми с обработения си почерк. Един търговец от Ломбард Стрийт се съгласи да изпрати малкото пакетче с трите златни монети, запечатано в кожена кесия, до Тауър. След това си купих дебела восъчна часова свещ, разделена точно на дванадесет части и се върнах в стаята ни, за да почистя мечовете и камите, и да се уверя, че арбалетът е в добро състояние. Точно преди да падне мрак излязохме от стаята, тръгнахме по Олдгейт Стрийт, пресякохме вонящия градски ров, за да стигнем до Портсокън, а после се насочихме на юг през пустошта към развалините на църквата.

През деня църквата ни се беше видяла мрачна, а в студената нощ изглеждаше направо зловеща. Черни птици пърхаха по върховете на разрушените колони, от близките дървета се обади бухал, а от време на тишината се разкъсваше от продължителен и скръбен вой на куче от близката ферма.

(Една мъдра старица веднъж ми каза да внимавам с разрушените църкви. Те привличали онези неспокойни духове, които още не са отишли в ада или рая, а изкупват греховете си в чистилището — из запустелите места по земята.

Разбира се, дребният ми капелан се подсмихва под мустак. Както казах, той не вярва в призраци. Би трябвало да посети разрушените абатства и манастири, сега само сенки на предишната си слава, благодарение на Лъжливия Хал — там ще открие достатъчно призраци. Или да се разходи по облените в лунна светлина галерии на Хамптън Корт и да чуе как духът на Катрин Хауърд крещи, както някога в живота, когато стражите на Хенри дойдоха да я арестуват.)