Читать «Търговска къща (Част II)» онлайн - страница 297

Пагмайър се засмя:

— Един такъв търговец в нашия лагер после стана шибан милионер. И с Царя ли се случи същото?

— Не знам — отговори Питър Марлоу.

— Не си ли го виждал повече, Питър? — попита изненадана Кейси. — Не сте ли се срещали, като се върнахте от Щатите?

— Не, никога. Опитах се да го открия, но не успях.

— Често правилото е такова, Кейси — отвърна нехайно Горнт. — Напуснеш ли полка, всички дългове и приятелства отпадат.

Беше много доволен.

„Всичко се нарежда идеално“ — каза си той, мислейки за двойното легло в каютата си, и й се усмихна през палубата. Тя отвърна на усмивката му…

Рико Анджин Гресенхоф влезе във фоайето на хотел „Виктория енд Албърт“. Беше пълно с посетители, които пиеха следобедния си чай или обядваха по-късно. Докато вървеше към асансьора, тя почувства по гърба си очите им и те я накараха да потрепери — това не бяха обичайните похотливи очи на европейците и пълните с омраза очи на жените им — а очите на китайци и евроазиатци. Никога преди не бе чувствала такава всеобща омраза. Това беше странно усещане. За първи път напускаше Швейцария, ако не се смятаха училищните екскурзии до Германия и две пътувания до Рим с майка й. Съпругът й я бе водил в чужбина само веднъж, до Виена, за една седмица.

„Не ми харесва Азия — помисли си Рико. — Но това все пак не е Азия, това е Хонконг, сигурно само тук е така, само при тези хора. И сигурно са прави да бъдат толкова враждебно настроени. Чудя се дали ще ми хареса в Япония? И там ли ще бъда чужденка?“

Асансьорът дойде и тя се качи на шестия етаж, където пиколото не й отвори вратата. Насаме и зад залостената врата на апартамента си се почувства по-добре. Червената предупредителна лампичка на телефона светеше, но Рико не й обърна внимание, свали набързо обувките, чантата, ръкавиците и палтото си и веднага ги прибра в огромния гардероб, където бяха спретнато подредени дрехите и трите й чифта обувки. Апартаментът беше малък, но приятен, хол, спалня и баня. На масата имаше цветя от „Струан“ и купа плодове от хотела.

Пръстите й ловко свалиха опаковката на подаръка. Вътре имаше правоъгълна черна плюшена кутийка и тя я отвори. По тялото й се разнесе топлина. Медальонът висеше на тънка златна верижка, нефритът беше зелен, със светлозелени петънца, оформен като рог на изобилието. По полираната му повърхност блещукаше светлинка. Тя веднага си го сложи и се погледна в огледалото. Никога не й бяха подарявали нефрит.

Под черния, покрит с плюш картон се намираше пликът. Беше обикновен, не на „Струан“, печатът също беше от обикновен червен восък. Рико го отлепи много внимателно с нож за писма и разгледа страниците една по една, лека сбърчила чело. Само някаква бъркотия от числа и букви и тук-таме някакъв символ. Намери папката за писма на хотела и като се настани удобно на бюрото, започна да преписва страниците една по една.

Като свърши, ги провери отново. Сложи копията в един илик на хотела и го запечата, а оригиналите в друг, обикновен, който извади от чантата си. След това взе нова пръчка восък, запали клечка кибрит и намаза и двата плика, като ги запечата така, че печатът върху плика с оригиналите да наподобява този на Дънрос. Телефонът иззвъня и я стресна. Рико само го изгледа с разтуптяно сърце. След като отново се успокои, тя се върна към работата си и, за да се увери, че по бележника, който използва, не бяха останали никакви издайнически вдлъбнатинки, огледа го внимателно на светлината. Доволна, залепи марки и го адресира до Р. Анджин, п. к. 154, Централна поща, Сидни, Австралия. Сложи и двата плика в чантата си.