Читать «Тъмното обединение (Книга четвърта)» онлайн - страница 86
Л. Дж. Смит
— Господин Сулес, аз съм Бони. Мога ли да говоря с Мередит?
— Бони! Не знаеш ли кое време е сега?
— Да. — Бони бързо обмисли вариантите. — Но става дума за… за последния изпит, който имахме днес. Моля ви, трябва да говоря с нея.
Последва продължителна пауза, но накрая се чу една тежка въздишка.
— Почакай една минута.
Докато чакаше, Бони нетърпеливо тропаше с пръсти по апарата. Най-после се чу изщракване от другия телефон.
— Бони? — долетя гласът на Мередит. — Какво има?
— Нищо. Искам да кажа… — Бони трябваше да бъде много внимателна, понеже имаше вероятност бащата на Мередит да ги подслушва от другия телефон. — Става дума за… онзи германски проблем, върху който работехме.
— Знаеш? — Бони се досети, че в момента Мередит забързано търси най-подходящите думи. — Е… кой е той? Ще трябва ли да се звъни на големи разстояния?
— Не — отрече Бони. — Няма да се наложи. Касае се за някого, който е много по-близо, Мередит. Много близо. Всъщност може да се каже, че той е буквално в задния ти двор, като клон от семейното родословно дърво.
Настъпи продължителна тишина и Бони се зачуди дали Мередит още е на телефона.
— Мередит?
— Мисля си за нещо. Това решение свързано ли е с някакво съвпадение?
— Не. — Бони се отпусна и леко се усмихна, макар че усмивката й си оставаше мрачна. Мередит бе разбрала. — По-скоро е случай, който доказва, че всичко в историята се повтаря. При това се повтаря съзнателно, ако разбираш какво искам да кажа.
— Да. — Звучеше така, сякаш се възстановяваше от някакъв шок. — Знаеш ли, мисля, че може би имаш право. Но остава още един проблем: да убедим тази личност да ни помогне.
— Смяташ ли, че може да е проблем?
— Би могло. Понякога хората много се вълнуват на изпит. Понякога дори си загубват ума.
Сърцето на Бони замря. Това не й бе хрумнало. Какво ще стане, ако се окаже, че той не може да им каже? Ами ако вече е напълно превъртял?
— Е, можем поне да опитаме — заяви тя, като се постара гласът й да прозвучи колкото бе възможно по-оптимистично. — Утре ще трябва да опитаме.
— Добре. Ще те взема в девет. Лека нощ, Бони.
— Лека нощ, Мередит — отговори Бони. — Извинявай.
— Не, мисля, че така стана по-добре. За да не се повтаря историята до безкрай. Дочуване.
Бони натисна бутона за прекъсване на връзката. После остана неподвижна за няколко минути, все още с пръст върху бутона, загледана в стената. Накрая остави телефона и отново взе дневника. Постави точка на последното изречение и дописа още едно:
„Утре отиваме да се срещнем с дядото на Мередит.“
— Аз съм глупак — рече Стефан на Мередит на следващия ден. Пътуваха за Западна Вирджиния към психиатричната клиника, в която дядото на Мередит беше пациент.
— Всички сме глупаци. С изключение на Бони — заяви Мат. Въпреки че беше силно разтревожена, Бони усети как я обля топла вълна на благодарност.
Но Мередит само поклати глава, без да отклонява поглед от шосето пред себе си.