Читать «Тъмното обединение (Книга четвърта)» онлайн - страница 16

Момичетата се умълчаха за миг, сетне Мередит добави:

— Иска ми се Аларик да беше тук.

При нормални обстоятелства Бони би я сръгала в ребрата и би й отвърнала с леко цинична интонация: „И на мен също.“ Аларик беше един от най-красивите мъже, които някога бе виждала, нищо че беше двайсет и две годишен шантавеняк. Но сега се задоволи само да стисне недоволно ръката на Мередит.

— Не можеш ли някак да се свържеш с него?

— В Русия? Дори не зная къде точно в Русия е сега.

Бони прехапа устни. После се надигна от седалката.

Мередит караше надолу по Лий стрийт и вече наближаваха паркинга на тяхната гимназия, където отдалече се забелязваше многолюдна тълпа.

Двете с Мередит си размениха многозначителни погледи, а Мередит кимна.

— Да се отбием — рече. — Тъкмо ще видим дали те са по-умни от родителите си.

Бони видя озадачените лица, извърнали се към тях, докато колата бавно стигна до свободно място за паркиране. Когато двете излязоха, всички наоколо се отдръпнаха, за да им направят път да стигнат до центъра на тълпата.

Каролайн също беше там, обгърнала тялото си с ръце, разсеяно поклащайки кестенявата си коса.

— Няма да спим в тази къща, докато не я ремонтират — тъкмо обясняваше тя, потръпвайки в белия си пуловер. — Татко каза, че ще наемем апартамент в Херън, докато къщата не бъде напълно възстановена.

— Че каква е разликата? Сигурна съм, че той може да те проследи и до Херън — възрази й Мередит.

Каролайн се обърна, но зелените й очи избягнаха погледа на Мередит.

— Кой? — попита тя разсеяно.

— О, Каролайн, само не и ти! — ядоса се Бони.

— Искам само да се махна оттук — каза Каролайн. После вдигна очи и за миг Бони видя колко изплашена беше тя. — Не издържам повече. — И сякаш за да докаже думите си, още в следващата минута тя си запроправя път сред множеството.

— Остави я, Бони — рече Мередит. — Няма полза.

— От нея няма полза — разфуча се Бони. Щом като Каролайн, която знаеше, се държеше по този начин, то какво оставаше за другите?

Всъщност можеше да види отговора, изписан по лицата на учениците наоколо. Всички изглеждаха силно изплашени, все едно тя и Мередит бяха донесли със себе си някаква заразна болест. Сякаш двете с Мередит бяха проблемът.

— Не мога да повярвам — промълви Бони.

— Аз също не мога да повярвам — каза Диана Кенеди, която беше близка приятелка на Сю. Тя бе застанала най-отпред в тълпата, но не изглеждаше толкова смутена като останалите. — Вчера следобед разговарях със Сю и тя беше толкова въодушевена, толкова щастлива. Не може да е мъртва. — Диана се разплака. Приятелят й я прегърна, а още няколко момичета също се разридаха. Момчетата в тълпата пък запристъпваха мълчаливо, всички със сковани физиономии.

Бони усети лек прилив на надежда.

— Тя няма да е единствената загинала — додаде. — Елена ни каза, че целият град е застрашен. Елена каза още… — Противно на волята си Бони усети как гласът я замира. Забеляза как очите на всички се приковаха в нея, когато спомена името на Елена. Мередит беше права: те бяха загърбили всичко, което се бе случило миналата зима. И вече не й вярваха.