Читать «Тъмното обединение (Книга четвърта)» онлайн - страница 13

Обърна се назад и побягна, смътно съзнавайки, че Мередит е до нея. Но не усещаше, че с все сила продължава да крещи, докато не се строполи в едно голямо кресло, което не й позволи да тича по-нататък. Чак тогава чу собствените си писъци.

— Шшт! Бони, шшт, спри! — разтърси я Мередит. Двете бавно се свлякоха от креслото на пода.

— Нещо ме докопа! Нещо ме сграбчи, Мередит!

— Зная. Но сега млъкни! То все още е някъде тук наоколо — изрече Мередит задъхано. Бони притисна лице в рамото на приятелката си, за да не се разкрещи отново. Ами ако онова нещо бе стаята с тях?

Секундите се нижеха бавно. Обгърна ги тишина. Колкото и да напрягаше слуха си, Бони не успя да чуе нищо освен дишането си и това на Мередит, както и глухите удари на сърцето си.

— Слушай! Трябва да намерим задната врата. Сега сигурно сме във всекидневната. Това означава, че кухнята се пада отдясно. Ето къде трябва да отидем — обясни й Мередит тихо.

Бони закима беззвучно, след което вдигна рязко глава.

— А къде е Вики? — прошепна дрезгаво.

— Не зная. Трябваше да пусна ръката й, за да те издърпам от онова нещо. Хайде, да вървим.

Бони я хвана за раменете.

— Но тя защо не крещи?

Внезапна тръпка прониза Мередит.

— Не зная.

— О, Господи. О, Господи. Не можем да я изоставим, Мередит.

— Длъжни сме.

— Не можем. Мередит, аз накарах Каролайн да я покани. Тя нямаше да бъде тук, ако аз не бях предложила. Трябва да я измъкнем от тук.

Последва пауза, след което Мередит просъска:

— Добре! Но ти все избираш най-странното време, за да се правиш на много благородна, Бони.

Някаква врата се затръшна и двете подскочиха от уплаха. После се чу трополене. Сякаш някой се спуска забързано по стъпала, помисли си Бони. И скоро след това се извиси глас:

— Вики, къде си? Недей… Вики, не! Не!

— Това е Сю — ахна Бони и подскочи. — На горния етаж!

— Защо нямаме фенерче… — ядоса се Мередит.

Бони я разбра. Беше прекалено тъмно, за да се тича слепешката из тази къща. И прекалено плашещо. Обзе я най-примитивна паника. Нуждаеше се от светлина, от каквато и да е светлина.

Не можеше отново да се препъва пипнешком в мрака. Не можеше да го направи.

Въпреки това тя пристъпи колебливо настрани от креслото.

— Хайде — прошепна и Мередит тръгна с нея стъпка по стъпка в тъмнината.

Бони очакваше онази влажна гореща ръка отново да я докопа и да я сграбчи. Всеки сантиметър от кожата й бе настръхнал от това очакване, особено ръката й, която протягаше, за да опипа пътя напред.

Тогава допусна грешката да си спомни за съня.

Мигом я заля отвратителното сладникаво зловоние на боклук. Представи си гадните неща, които изпълзяха оттам, а сетне си припомни лицето на Елена — посивяло, без коса, с дръпнати назад устни, оголила зъби в разкривена ухилена гримаса. Ако онова нещо я докопа…

Не мога да вървя повече натам, не мога, не мога, повтаряше си тя. Съжалявам за Вики, но не мога да продължа. Моля те, позволи ми да спра тук.