Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 63

Майтанет ги бе призовал и Трите морета отговориха на призива. Гръбнакът на езичниците щеше да бъде строшен. Свещеният Шимех щеше да бъде прочистен.

Средата на пролетта на 4110 година на Бивника

Дъщерята на Езменет никога не оставаше далеч от мислите й. Беше странно как всичко, дори най-обикновените събития, можеше да извика спомените за нея. Този път беше Акамиан и странният му навик да подушва всяка слива, преди да я захапе.

Някога дъщеря й бе подушила ябълка на пазара. Това бе тих спомен, блед, сякаш ужасяващият факт на смъртта й бе отмил цветовете му. Чаровно малко момиче, което сякаш блестеше под сенките на минувачите, с права черна коса, пухкаво лице и очи като безкрайна надежда.

— Мамо, мирише ми на… — каза тя, извивайки глас, докато вдъхновението я изоставяше. — Мирише на вода и цветя. — Момиченцето се усмихна триумфиращо на майка си.

Езменет погледна към киселия търговец, който кимна към преплетените змии, татуирани на опакото на лявата й длан. Посланието беше ясно: Не продавам на такива като теб.

— Странно, мила моя. На мен ми мирише на излишна скъпотия.

— Но, мамо… — бе казало съкровището й.

Езменет примигна, за да прогони сълзите. Акамиан й говореше:

— Това ми е трудно — призна той. Трябваше да купя ябълка от друго място.

Двамата седяха на ниски столове в стаята й, близо до разнебитената, висока до коленете маса. Кепенците бяха отворени и хладният пролетен въздух сякаш усилваше звуците на улицата отдолу. Акамиан бе наметнал вълнено одеяло на раменете си, но Езменет предпочиташе да трепери.

Колко време вече стоеше той в дома й? Достатъчно, за да са и двамата безопасно отегчени един от друг, предполагаше. Почти все едно бяха женени. Шпионин като Акамиан, бе осъзнала Езменет, който вербуваше и насочваше онези, които всъщност имаха досег до информация, прекарваше повечето си време в чакане нещо да се случи. И Акамиан чакаше тук, в нейната бедна стая в древната сграда, където живееха още десетки курви.

В началото бе толкова странно. Много утрини тя лежеше будна в леглото и слушаше гнусните звуци, които той издаваше, докато се изхождаше в гърнето й. Заравяше глава между чаршафите и го увещаваше да иде да го прегледа лекар или свещеник… само полу на шега, защото наистина беше ужасно. Той започна да го нарича своя „сутрешен апокалипсис“, след като тя веднъж извика повече от безпомощност, отколкото на шега: „Само защото преживяваш Апокалипсиса всяка нощ, Ака, не значи да го споделяш с мен на сутринта!“ Акамиан се кикоти тъжно, докато се почистваше, мърморейки нещо за предимствата на неумереното пиене и чистите черва. И Езменет започна да открива не само добро настроение, но и успокоение в гледката на магьосник, пръскащ задника си с вода.

Тя ставаше, отваряше кепенците и сядаше полугола на парапета, както винаги. Хвърляше погледи към задимената шумотевица на Сумна и оглеждаше улицата под себе си за евентуални клиенти. Двамата ядяха пестелива закуска от недоквасен хляб, кисело сирене и други подобни, докато говореха за най-различни работи: последните слухове относно Майтанет, жестокото лицемерие на свещениците, начина, по който конярите караха дори войниците да се изчервяват с ругатните си, и така нататък. На Езменет й се струваше, че са щастливи, че по някакъв странен начин принадлежат към това място в това време.