Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 64

Рано или късно обаче, или някой я викаше от улицата, или редовните й клиенти чукаха на вратата и нещата се вгорчаваха. Акамиан ставаше мрачен, грабваше наметалото и чантата си и неизменно се напиваше в някоя сумрачна таверна. Обикновено тя го гледаше скришом през кепенците, когато се връщаше, крачещ сам през безкрайната тълпа — застаряващ, леко закръглен мъж, който изглеждаше така, сякаш си е изгубил кесията на залагания. Той й махаше колебливо, опитваше се да се усмихне и тя неизменно изпитваше съжаление, понякога толкова силно, че изхлипваше високо.

Какво точно изпитваше? Много неща. Със сигурност жалост към него. Акамиан винаги изглеждаше така сам, толкова недоразбран сред непознати. „Никой — мислеше си тя често — не го познава както го познавам аз.“ Имаше го и облекчението, че той се връща — връща се при нея, въпреки че имаше злато да си купи много по-млади курви. Това последното беше себична мъка. И срам. Срам, защото знаеше, че я обича и че всеки път, когато приема клиент, това разбива сърцето му.

Но какъв избор имаше?

Той никога не идваше в стаята й, освен ако не я видеше на прозореца. Веднъж, след като един особено противен изверг, представил се като ковач, я преби, тя просто допълзя до леглото си и заспа, потънала в сълзи. Събуди се преди пукването на зората и дотича до прозореца, когато осъзна, че Акамиан не се е върнал. Чака го там, свита часове наред, загледана в далечното слънце, което покри морето с бронз, а после се изстреля в мъгливото небе. Първите каруци на грънчарите задрънчаха по съседната улица, а димът на първите пещи и огнища се понесе над покривите към посиняващото небе. Тя проплака тихо. Но дори тогава остави една гърда да се покаже от одеялото, сякаш бе кърмеща майка, и пусна един блед крак през перваза, подпрян в студените тухли, така че онези долу да видят сенчестото обещание между коленете й, ако вдигнат поглед.

А после слънцето започна да стопля лицето и голото й рамо и тя чу тропане на вратата. Прелетя през стаята и отвори рязко, и ето, там стоеше рошавият магьосник.

— Ака! — извика и от очите й се заизливаха сълзи.

Той я погледна, а после погледна празното легло и й каза, че е заспал пред вратата й. Тогава тя осъзна, че наистина го обича.

Бракът им, ако можеше да се нарече така, беше странен. Брак на отхвърлени хора, осветен от неизречени клетви. Магьосник и курва. Може би в подобни съюзи бе нормално да се очаква определено отчаяние, сякаш странната дума „любов“ бе станала отвлечена до степента, в която бяха презирани от другите.

Езменет обви рамене с ръце. Огледа Акамиан и въздъхна нетърпеливо.

— Какво? — попита изморено. — Какво ти е трудно, Ака?