Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 49

Той се усмихна в мрака.

— Не е същото. Ти си блудница.

— Значи ти не си луд?

Тя се изкикоти и Акамиан усети как настроението му се разваля. Това момичешко поведение бе представление — или поне той винаги бе смятал така, — нещо, предназначено за мъжете й. Напомняше му, че е клиент, че те изобщо не са любовници.

— Именно там е проблемът, Езми. Дали съм луд, или не, зависи от това дали врагът ми съществува. — Той се поколеба, сякаш тези думи го бяха отвели до бездънна пропаст. — Езменет… ти ми вярваш, нали?

— Да вярвам на изпечен лъжец като теб? Моля те, не ме обиждай. — Прилив на раздразнение, за който веднага съжали. — Не. Сериозно… — Тя замълча, преди да отговори. — Дали вярвам, че Консултът съществува?

Не вярва. Хора, които повтарят въпроси, знаеше Акамиан, се боят да им отговорят.

Красивите й кафяви очи го изгледаха в здрача.

— Нека кажем, че вярвам, че въпросът за Консулта съществува.

В погледа й се четеше някаква молба. Отново го полазиха тръпки.

— Не е ли достатъчно това?

Дори и за него Консултът се бе оттеглил от ужаса на факт до безпочвеното напрежение на въпроси. Дали и той, в съжалението си от липсата на отговор, не бе забравил важността на въпроса?

— Трябва да намеря Инрау утре — повтори.

Пръстите й се заровиха в брадата му, край брадичката. Той вдигна глава като котка.

— Ние сме тъжна двойка — каза тя, сякаш това бе някакво тривиално наблюдение.

— Какво имаш предвид?

— Магьосник и блудница… Има нещо тъжно в това.

Акамиан сграбчи ръката й и целуна връхчетата на пръстите й.

— Във всички двойки има по нещо тъжно — каза той.

* * *

В съня си Инрау бродеше сред каньони от изгорени тухли, през лица и фигури, озарени от разпокъсаната светлина на факли. И чу глас отникъде, който крещеше в костите му, в кожата му, изговаряше думи като сенките на юмруци, удрящи точно извън обсега на зрението му. Думи, които разбиваха цялата воля, която му оставаше. Думи, които вървяха с краката му.

Той видя увисналата фасада на таверна, после ниската, осветена в мътна златиста светлина стая, изпълнена с дим, маси и подпорни греди. Входът го погълна. Надигащата се земя се спусна напред, насочвайки го към злокобната чернота в далечния край на стаята. Тя също го погълна — нов вход. Всичко се спускаше в брадатия мъж, чиято глава бе отпусната върху напуканата мазилка, с лице, извито под мързелив ъгъл, но обтегнато от някакъв забранен екстаз — от движещата се уста извираше светлина. Слънчев блясък в очите му.

Акамиан…

После невъзможното мърморене се превърна в глъчката на посетители. Сумрачната вътрешност на таверната стана здрава и обикновена. Кошмарните ъгли се изправиха. Играта на светлина и сянка стана ясна.

— Какво правиш тук? — заекна Инрау, опитвайки се да прочисти мислите си. — Осъзнаваш ли какво се случва?

Той огледа стаята и през колоните и дима видя маса в далечния ъгъл, на която седяха шриалски рицари. Засега не го бяха забелязали.

Акамиан го изгледа кисело.

— И аз се радвам да те видя, момче.

Инрау се намръщи.

— Не ме наричай „момче“.

Магьосникът се ухили.

— Но как иначе — намигна му той — се очаква един обичен чичо да нарича племенника си? А, момче?