Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 50
Р. Скот Бакър
Инрау вдиша и издиша бавно, а после се облегна на стола си.
— Радвам се да те видя… Чичо Ака.
За това не лъжеше. Въпреки болезнените обстоятелства, той
—
— Не е толкова добро място за хора като мен… Зная.
— Тогава защо си дошъл? Със сигурност си чул слуховете.
— Аз не просто „дойдох“, Инрау… — Акамиан се спря, а лицето му внезапно се набразди от тревожни бръчки. — Бях изпратен.
Кожата му настръхна.
— О, не, Акамиан. Моля те, кажи ми…
— Трябва да разберем за този Майтанет — каза с напрегнат глас магьосникът. — За Свещената му война. Със сигурност го разбираш.
Акамиан обърна купата си с вино. За момент изглеждаше разбит. Ала внезапната жалост, която Инрау изпита към този човек, човекът, който в толкова много значения на думата бе станал негов баща, отстъпваше място на замаяно усещане за безпричинност.
— Но ти обеща, Ака. Ти
В очите на схоластика проблеснаха сълзи. Мъдри сълзи, но все така пълни със съжаление.
— Светът има този навик — каза Акамиан. — Чупи гръбнака на обещанията ми.
Въпреки че се беше надявал да изглежда пред Инрау като учител, който най-накрая признава някогашния си ученик за свой равен, в ума му не спираше да ехти неизреченият въпрос:
Докато гледаше младия мъж, усети болезнена привързаност. Лицето на Инрау изглеждаше странно орлово, особено сега, когато бе избръснато по нансурската мода. Но гласът му беше познат — начинът, по който се оплиташе все повече и повече в противоречиви идеи. А също и очите му: живи, широки и стъкленокафяви, винаги леко скосени от постоянно съмнение в себе си. Инрау бе прокълнат повече от другите, осъзна Акамиан, да получи дара на малцината. Темпераментът му го правеше идеален за свещеник на Хилядата храма. Самоотвержената прямота, склонността към силно увличане — това бяха неща, които Заветът щеше да му отнеме.
— Но Майтанет е нещо отвъд разбиранията ти — казваше му сега той. Цялото тяло на младия мъж сякаш трепереше от течението в таверната. — Някои почти го боготворят, въпреки че това го ядосва. Той иска да му се подчиняват, не да го почитат. Затова и избра името си…
— Името му?
Не му беше хрумвало, че името може да означава нещо. Това само по себе си го притесни. Шриалската традиция изискваше шриахът да избере ново име. Как можеше толкова просто нещо да му убегне?
— Да — отвърна Инрау. — От
Магьосникът не познаваше думата. Но преди да успее да попита, младежът продължи обяснението си с предизвикателен тон, сякаш бившият ученик можеше чак сега, когато бе избягал от досега на Завета, да изпусне трупаното негодувание:
— Значението няма как да ти е познато.
